Насрещен вятър

— Мистър Гарити, имаме работа с нещо много сериозно — заповед за арест и екстрадиране. Сериозно е по няколко причини. Първо, Договорът против изтезанията трябва да бъде изпълняван най-стриктно от всяка страна участничка, а Ирландия, след като се бави цяло десетилетие, най-сетне го ратифицира. Това означава, сър, че не е необходимо да има споразумение за екстрадиране между нас и Перу. Означава също така, че ако един американски президент даде заповед за убийства и инквизиции, това безспорно е достатъчно основание да бъде арестуван в Ирландия. Според договора извършителят на престъплението, в случая предумишлено убийство и инквизиране чрез съдействието на трети лица, трябва да се смята за закононарушител и в страната, откъдето ще бъде екстрадиран. Няма съмнение, че споменатите деяния са признати за престъпление и в Ирландия. Достойно за порицание е, че в случая е замесен бивш президент на САЩ, тъй като Съединените щати протакаха въпроса с години, макар че бяха ратифицирали договора. Според мен поведението на тази страна по време на случая „Пиночет“ бе непростимо. Вашингтон запази пълно мълчание, макар че трябваше да настоява за незабавно екстрадиране. Защо казвам това в съдебната зала? Защото всяка страна участничка е длъжна да изпълнява експедитивно задълженията си по договора. Трябва да избягваме дори привидното протакане, ако искаме международното право да има истински смисъл. Затова, ако имах тази власт, щях не само да наредя да арестуват още днес мистър Харис, но и до един час щях да го натоваря на първия самолет за Лима, където да бъде съден. За жалост екстрадирането у нас изисква допълнителни процедури, включително декларация на перуанското правителство, че няма да бъде наложена смъртна присъда. Но сега смятам да обявя кратка почивка и да проверя дали не мога да ускоря процедурите и незабавно да екстрадирам виновника по един или друг законен начин.

Майкъл скочи на крака.

— Съдия О’Конъл, възразявам…

— Седнете, мистър Гарити! Естествено, че ще възразявате, и това ще бъде вписано в протокола. Очаквам да обжалвате решението, като заявите, че съм предубеден или нещо подобно. Очаквам да оспорите не само правото ми на юрисдикция, но и шофьорската книжка, с която пристигнах тук тази сутрин, а може да възразите и срещу онова, което съм ял на закуска. Ако Върховният съд отмени решението ми, тъй да бъде. Но междувременно ще ръководя този съд както сметна за добре, без да търпя намеса от страна на такива като вас, сър!

Онемял от смайване, Майкъл бавно се отпусна на стола.

46

„Юро Еър“ 1020, в полет

Четвъртък, 11:05 ч дъблинско време

Шери Линкълн забеляза пребледнялото лице на Джилиан Уолц, когато стюардесата излезе от пилотската кабина. Стана и я догони в предния кухненски бокс.

— Какво е станало?

— О, нищо. Дребни технически…

— Джилиан! Знам, че съм цивилна и не разбирам много от самолети, но усещам кога ме залъгват. Какво става? Ако е нещо лично, няма да ти се меся, но ако е свързано с полета, трябва да ми кажеш.

Джилиан извърна глава и прехапа устни, после погледна Шери в очите и безуспешно се опита да се усмихне.

— Имаме малък проблем. Ветровете са по-лоши, отколкото предвиждахме и… и…

— Да не би да ми казваш… че няма да кацнем в Ирландия?

Джилиан тежко въздъхна.

— Не… не казвам такова нещо. Ще кацнем в Галуей, защото не ни достига гориво.

— А дотам ще ни стигне ли?

— Само за един заход. В Галуей има мъгла, и ако искаш да знаеш, умирам от страх.

Шери на свой ред преглътна мъчително.

— Но нали ще успеем?

— Крейг казва, че ще успеем, но всичко виси на косъм. Отдавна познавам тия момчета и най-много ме плаши това, че никога не съм ги виждала толкова кротки.

Четирите съдилища, Дъблин, Ирландия

Преди съдия О’Конъл да обяви почивката, Майкъл Гарити скочи на крака.

— Милорд…

— Седнете, мистър Гарити, този съд няма доверие във вас! Не ви разрешавам да говорите.

— Тогава може би ще изслушате мен, господин съдия.

Макар съдия О’Конъл да бе видял как Джей Райнхарт става на крака, фактът, че външен човек дръзва да се обръща към съда, за момент го лиши от дар слово.

— Какво?

— Ваша Светлост… извинявайте, исках да кажа милорд…

— Нямате право да се обръщате към съда, мистър Райнхарт.

— Господин съдия, след като забранихте на адвоката ни да говори, а обвиняемият не е тук, за да се защити лично, оставам единствено аз.

— Седнете, сър!

— Не, милорд…

— Не се обръщайте към мен! Вие нямате адвокатски права в тази страна!

— Вярно, но все пак съм адвокат, положил клетва пред закона, и мога да говоря от името на своя клиент, щом няма кой друг да го стори. А към вас ще използвам обръщението, което сметнете за уместно, съдия О’Конъл.

Съдията уморено се облегна назад, стрелна поглед към Камбъл и отново погледна Джей.

— Какво точно искате да кажете, мистър Райнхарт?