Насрещен вятър

Крейг отново гледаше горивомерите.

— Какво? — попита Аластър.

Крейг сведе очи към предното табло.

— Не ти трябва да знаеш. Само кажи една молитва, ако обичаш.

— Дадено.

Аластър предаде на диспечера молбата им да се задържат на същата височина, докато наближат на осемдесет километра от летището.

— Колко остава? — попита Крейг.

— Сто и седемдесет километра — отговори Аластър.

В същия момент показанията за оборотите и температурата на двигател номер две отдясно започнаха стремително да спадат към нулата.

— Готово, изгубихме втори номер — подхвърли небрежно Крейг.

— Идва ред и на първия — добави Аластър.

— Опитай се да рестартираш — предложи Аластър.

— С какво? Няма гориво.

— Бих опитал със спомагателния двигател… по дяволите, и за него няма гориво.

— Докато поддържаме скорост, въздушното налягане ще подпомага хидравликата, но…

В този момент прекъсна и електрозахранването.

— Проклятие! — Крейг щракна няколко ключа на горното табло. — Добре, от моята страна преминах на акумулатори.

— Включих аварийните светлини и резервната координатна система — каза Аластър. — Други прибори нямам.

— Ще се наложи да кацаме без задкрилки — добави Крейг. — Хидравликата би трябвало да издържи, кормилата също. Можем да разчитаме на УКВ връзката, навигационното радио и транспондера, но нямаме компютър.

Аластър вече посягаше към бутона на предавателя.

— Галуей, тук „Юро Еър“ десет двайсет, отказаха два двигателя. Няма възможност за рестартиране. Нуждаем се незабавно от уточнение на позицията.

В гласа на диспечера прозвуча неприкрита тревога.

— Разбрано… десет двайсет… намирате се на сто и шейсет километра от пистата. Можете ли… да стигнете?

Крейг трескаво пресмяташе наум разстоянията и ветровете, докато намаляваше скоростта, за да икономиса още малко гориво.

Аластър го видя как беззвучно размърда устни и поклати глава.

— Не.

— Не? — повтори Аластър.

— Попитай го дали наблизо има летище. Не можем да стигнем до Галуей.

Четирите съдилища, Дъблин, Ирландия

Няколко минути съдия О’Конъл седя дълбоко замислен, после изведнъж вдигна глава.

— Много добре. Продължаваме с протокола и съм готов да взема решение по молбата на мистър Гарити.

— Съдия О’Конъл?

Съдията въздъхна дълбоко, но без сарказъм и вдигна чукчето.

— Отново ли правите опит да се обърнете към съда, мистър Райнхарт? Не разбирате ли, че смятам временно да отсъдя в полза на клиента ви?

— Да, сър, но в едно отношение ще му откажете правосъдие.

О’Конъл остави чукчето и преглътна с усилие.

— Обяснете, сър.

— На видеозаписа има още доказателства, господин съдия. Моля ви, изчакайте да инструктирам мистър Гарити.

Джей се обърна към Майкъл, но строгият глас на О’Конъл го прекъсна.

— Ще ви изслушам много накратко, мистър Райнхарт. За да не губим време. Говорете направо.

Джей стана и погледна Стюарт Камбъл.

— Мистър Камбъл, бихте ли превъртели касетата в камерата до края на записа, където Ренълдс напуска Овалния кабинет?

Камбъл кимна, пристъпи към камерата, превъртя записа и се обърна към Джей.

— Какво искате да видите?

Джей заобиколи масата.

— Ще разрешите ли?

— Разбира се — каза Камбъл и отстъпи от монитора.

Джей натисна бутона и изчака, докато в последните кадри се появиха нишата и коридорът пред западната врата. Натисна паузата, после се приведе към екрана, за да провери дали е видял правилно.

— Какво гледате, мистър Райнхарт? — попита О’Конъл.

Джей с въздишка се обърна към съдийската маса.

— Съдия О’Конъл, за моя клиент е много важно светът да не повярва на този запис. Когато тази сутрин влизах в съда, лично аз твърдо вярвах, че Джон Харис е невинен, а записът и разговорът са подправени. Но нещо ме смути, когато видях записа за пръв път, и сега знам какво е. Не бях сигурен, преди мистър Камбъл да го покаже за втори път. После си спомних една дребна, незначителна подробност от неотдавнашна статия в американския печат.

— Мистър Райнхарт, говорете по същество. Какво виждате на този екран за разлика от мен?

Джей посочи коридора, който се виждаше през отворената западна врата на Овалния кабинет.

— На записа ясно се вижда дълъг коридор, разположен под прав ъгъл спрямо западната стена на кабинета. Но в истинския Бял дом няма подобен коридор, а само малка ниша. Мога да го твърдя без колебание, защото съм бил там и съм излизал през тази врата. Виждате ли, господин съдия?

О’Конъл стана от масата и слезе по стъпалата на подиума, за да огледа отблизо екрана.

— Да, виждам коридор. Но откъде да знам, че си спомняте правилно? Преди колко време бяхте там, мистър Райнхарт?

Джей се поколеба.

— Признавам, преди повече от десет години. Но човек не забравя този кабинет.

Докато съдията се връщаше на мястото си, Джей реши да изпробва един последен ход.

— Ваша Светлост, ако ми разрешите да помоля за десет минути почивка, държавният секретар на Съединените щати пътува насам. Той посещава Овалния кабинет всяка седмица и може категорично да отговори дали има такъв коридор, или не.

Съдията мълчаливо си седна. Почеса се по брадата, погледна към също тъй мълчаливия Камбъл и се приведе напред.