Натоварени със зло

Размирни били тогава времената — времената, когато се очакват големи промени, времена на велики пророчества и малки бунтове. Боанергес, както и всички галилейски младежи по онова време, не желаели да вървят по пътя на покорството. Те не искали да ловят риба и смирено да предават доходите си на митаря28. Те изобщо не искали да работят. Че от какъв зор? Искали да живеят буйно, весело и рисковано — да се забавляват с ножове, да прелъстяват момичета, да танцуват с блудници и да пият спиртни питиета. И в същото време искали да извършат велики подвизи в името на своя древен бог и на своя древен народ — в ушите им звучали гласовете на могъщи пророци и блестящи военачалници, грохотът от падащите стени на Ерихон и воплите на умиращи друговерци. Накратко, те представлявали великолепен материал, от който една опитна ръка би могла да направи всичко, каквото пожелае — от фанатични убийци, до фанатични мъченици.

След срещата им с Йоан Кръстител обаче пътищата на братята Боанергес се разделили. След като изслушал първата лекция на знаменития проповедник, Яков плюнал от скука в праха, затегнал колана с окачения на него римски меч и спокойно попитал: „Е, какво? Отиваме ли в бардака?“ Но Йоан не отишъл в бардака. Той останал. Парадоксалната идея за любовта между хората и всеобщото братство някак странно го запленила.

Казвали му: „Не ставай досаден! Остави го този изкуфял дядка и давай да вървим да пийнем ефеско вино!“ „Вие сте изкуфели! — отвръщал той. — Само в косата на този изкуфял дядка има сто пъти повече ум, отколкото във всичките ви празни приказки.“ Обяснявали му: „Та това учение е съвършено безсмислено! Как можеш да вярваш на подобни глупости?“ „Вярвам, точно защото е безсмислено.“ — отговарял той и така изпреварил с няколко века Августин Блажени29. Внушавали му: „Сам разбираш, че това учение противоречи на здравия разум“. Киш мири ин тухес със своя здрав разум — озъбил се той — унд зай гезунд! — (Разбира се на армейски език звучало по друг начин, но смисълът бил същият: „Целунете ме отзад със своя здрав разум и много ви здраве!“

Сетне се появил Назаретянинът (този, когото и тогава и после всички наричали Назаретянина) и Йоан му отдал цялата си душа. Той станал негов ученик, и телохранител, а и снабдител, когато било необходимо. С други думи — станал негов апостол, един от дванадесетте и един от двамата любими. Вторият любим бил Петър.

Според традицията Петър представя екзотеричната, всенародната страна на християнството — изповядването на вярата, дадено на всеки и на всички. Докато Йоан представя езотеричната страна, тоест мистическия опит, открит само за малцина, само за избраните. Затова църквата винаги се е стремила да съчетае и допълни представяното от Петър с представяното от Йоан, а еретиците — гностиците от втори век и катарите от единадесети — тринадесети век — всячески противопоставят Йоан на Петър. Всичко това са сетнешни измислици и всичко това съвсем не е важно. Главното и единственото зърно тук е противопоставянето.

Те наистина не се обичали. Йоан не обичал Петър, защото не му вярвал (и както показали събитията — справедливо). Петър пък просто ревнувал — никак не можел да разбере защо Учителят поставя на един кантар с него — смирения, просветления, безгрешния Петър — този буен злоезичен грешник, който никога не се разделял с оръжието…

Петър бил солиден и спокоен. Йоан бил дързък и рязък.

Петър бил красноречив и многословен. Йоан говорел остро и грубо.

С Петър Учителят се чувствал леко. С Йоан се чувствал сигурно.

Именно Йоан се бил облегнал на гърдите на Учителя по време на онази последна вечеря и това съвсем не било сантиментална проява, а просто изведнъж му се помислило, (т.е. явило му се предчувствие), че всеки миг тънко ще звънне тетива и стрела ще прониже сърцето на любимия човек. Той поставил себе си като щит пред това сърце и докато го слушал да бие, изведнъж с ужас усетил как страшното знание за предстоящите мъки се прелива в него, Йоан, като мъчително предчувствие, което му отнема всички сили и го оставя без никаква надежда.

Точно Йоан, единствен от всички, застанал с меч в ръка пред вратата и се сражавал с войниците, целият в кръв, с отсечено ухо, но без да отстъпи нито крачка, въпреки че едва се крепял, защото подът бил станал хлъзгав от кръвта, която шуртяла от него и от повалените врагове, чак докато Учителят, който бил останал без глас, изтичал изотзад към него и му изтръгнал меча. Тогава той с голи ръце си пробил път към свободата и избягал без да пожелае да види какво ще стане по-нататък, защото вече знаел, знаел какво ще стане по-нататък.