Натоварени със зло

Би трябвало той да умре още същата нощ, просто от загуба на кръв, но добри хора го прибрали от крайпътната канавка и по някакво чудо оживял. В случая думата чудо не е употребена за красота на стила. Той бил съвършено уверен, че го е спасило именно чудо — мистична намеса — първата мистична намеса в неговия живот. (Традицията винаги е свързвала с Йоан мистични мотиви. Византийските автори използват като приложение към името му думата „мист“, чието църковно-славянско съответствие е „тайник“.)

Два месеца след гибелта на Назаретянина, когато Йоан за пръв път едва-едва бил изпълзял на четири крака да се погрее на слънце, го намерил Яков Стария. „Край — рекъл старият разбойник. — Стига си се занимавал с глупости! Да вървим, ей там съм спрял една каруца.“ От този момент Йоан за известно време престанал да бъде християнин. Сигурно би трябвало да го наречем отстъпник, но всъщност това не било никакво отстъпничество в строгия смисъл на думата. Просто от мъка и отчаяние той бил изгубил всякаква перспектива и затова съвсем му отпуснал края.

Няколко години по-късно, един ден, когато братята Боанергес се наслаждавал на заслужената си почивка в един вертеп някъде в покрайнините на Александрия и проливали „авантата“ в компанията на дребни занаятчии и проститутки, Яков изведнъж сръгал брат си в ребрата.

— Я виж кой е дошъл — казал той.

Йоан погледнал и видял, че до вратата стоял някакъв беден скитник, дълъг и сух като върлина, който бързо и лакомо ядял неапетитната си храна, като я вадел с мръсни пръсти от нащърбена глинена паница.

— Ами че това е оня същия Ахасфер! — казал Яков. — Ботадеус, „Който удари бога“!

— Не го познавам — отвърнал Йоан, — пък и не искам да го знам. Мисля, че него го е ударил бог, а не обратното.

Тогава Яков много живо му разказал за срещата между Учителя и Ахасфер в деня на разпятието по пътя към Голгота в същото време когато Йоан умирал от загубата на кръв в дома на добрите хора.

Йоан внимателно изслушал цялата история от начало до край. Той изведнъж изпитал огромно облекчение. Значи нищо не е забравил. Значи през всичките тези години напразно се е измъчвал от мисълта, че Юда е съумял да избегне възмездието. Кафа също отдавна е станал храна на червеите. Пилат е недосегаем. Има и още хиляди. Те не са Го убили. Те само са Го оскърбявали. Те са хиляди и са безименни. Но ето че се появява един, който е назован. Дълъг, слаб, унил, такъв който се храни с отпадъци. Който е ударил бога.

— Този човек трябва да бъде наказан строго! — казал Йоан високо. Той не знаел, че човекът вече е наказан достатъчно строго — толкова строго, колкото никой от смъртните не може да наказва. И, разбира се, в никакъв случай не би могъл да се досети, че като наказва това унило същество, което се храни с отпадъци, безвъзвратно нарушава волята на единствения човек когото е обичал — единствен и сред живите и сред мъртвите.

Никой не обърнал внимание на думите му, а той избутал от коленете си разнежената елинка, станал бързо, приближил се плътно до скитника и със същия нож с който до преди малко кълцал овнешката плешка, мушнал под нащърбената паница. Мушнал силно и от долу нагоре.

Exit Ахасфер, наречен още Еспера Диос или Ботадеус или Който удари бога.

Сетне животът понесъл братята Боанергес по границите на Великата империя и вече полицаите на двадесет града и шестнадесет провинции имали имената им в своите списъци „листид едн уонтид“30, три пъти събирали те и три пъти пропилявали грамадни състояния, четири пъти участвали в метежи против римските власти и нямали брой и чет нападенията, които извършили срещу търговци, земевладелци, лихвари, срещу митари и случайни минувачи, а веднъж дори и срещу база на морски пирати, докато попаднали в Рим и били заловени за една съвсем дребна работа.

Понеже работата наистина била дребна (те заклали един пийнал гражданин, който се връщал от банята и били заловени ин флагранти31), делото било приключено още на първото заседание на съда. Разбира се, братята се нарекли с чужди имена. Яков Стария се представил за беглец от Пергам32, а Йоан, сякаш по интуиция, се нарекъл Ахасфер, грънчар от Ерусалим. На господин районния съдия, който бил заклет юдофоб, а освен това от сутринта страдал от тежък махмурлук, всичко това му било напълно безразлично. „Пергамец бил! — казал той със злобен сарказъм. — И с такава физиономия! А кажи бързо: «Риби и раци, раци и риби…»“33 Работата била съвсем ясна. Двама скитници от колониите дръзнали да лишат от живот римски гражданин. Да бъдат осъдени мерзавците на смърт чрез отравяне.

През нощта преди изпълнението на присъдата един глупав въпрос, кой знае защо измъчил Йоан до крайност: защо изведнъж му хрумнало да се нарече именно Ахасфер от Ерусалим? Какво всъщност било това? Пристъп на бандитска смелост, една дръзка предсмъртна шега? Или пък добре пресметнат ход? Я аз да се нарека с името на мъртвеца, а те нека си търсят. Или, може би, проява на подсъзнателното желание да опозори отново позорното име?