Невиждани академици

Уверяват ни, че не е била използвана никаква магия и надали съм компетентен да оспорвам твърдението на почитаемия преподавателски състав на Невиждания Университет. Всичко, което вашият кореспондент ще каже е, че Тревър Младонадеждов запрати „топката”, напряко на всички очаквания, по посока към вратата на Академик, пред която тя се задържа за известно време, очевидно очаквайки бурния устрем на разярената чета на Юнайтед. Това, което последва, беше, както смело заявява вашият кореспондент, не просто гол, а наказание, възмездие. Младонадеждов за втори път записа името си със златни букви в ритнитопковската история: Тревър, велик син на велик баща, разказа играта на Юнайтед, скъса ги и после пак им я преразказа. Какъв дрибъл! Какви финтове! Понякога той любезно подаваше „топката” директно към някой защитник, който внезапно осъзнаваше, че тя се е насочила в съвсем друга посока, която случайно се оказваше същата, в която е поел в момента самият Младонадеждов. Той си играеше с тях. Подиграваше се с тях. Принуждаваше ги да се сблъскват един с друг, всеки насочил се към топката, която, въпреки всяка логика, не беше там, където бяха сигурни, че ще я намерят. И сигурно за по-уравновесените членове на Юнайтед дойде като облекчение, когато той най-накрая се смили и прехвърли „топката” над главата на резервния вратар Мики Пулфорд (доскоро играч на Странник улица „Въргалска”) и я заби в мрежата, където тя се завъртя и накрая се върна точно на върха на обувката на Младонадеждов. Тишината...

... се разля като разтопено масло. Гленда беше сигурна, че можеше да чуе далечно чуруликане на птички или, може би, шума на червеите под земята, но несъмнено също така звуците откъм импровизирания лазарет на д-р Лоун, най-вече поредното повръщане на „Възголемия” Бартън.

А после, на мястото на възцарилата се тишина нахлу шум, като буйна вода от пробит бент. Шум физически осезаем и многосъставен. Ту тук, ту там зрителите заскандираха. Всичките песни на всички отбори, слели се в една обща съвършена хармония.

Гленда зяпна Жулиета... Сякащ отново беше започнало онова модно ревю. Тя като че засия отвътре, лъчи златна светлина се лееха от микроризницата. Жулиета хукна към Трев, откъсвайки и захвърляйки брадата и (това Гленда го видя съвсем ясно) постепенно издигайки се над земята, сякаш се изкачваше по невидима стълба.

Беше такава изумителна и омайваща гледка, че дори и Чарли Бартън, който все още повръщаше, не можеше да откъсне поглед от нея.

- Да ме прощавате, - обади се господин Праскин - Това беше гол, нали?

- Да, господин Праскин, така мисля, - отвърна реферът.

Праскин беше изблъскан настрани от Анди Изцепков:

- Не! Имаше аут! Абе вие кьорави ли сте бе, мамка му? И онова беше тенекийка.

- Не, господин Изцепков, не беше. Господа, не виждате ли, какво се случва точно пред очите ви? Вижте, всичко беше напълно редовно, съгласно правилата на играта, правило 202, ако трябва да сме точни. Вярно, правилото е вкаменелост, но си е правило, а аз ви гарантирам, че не е използвана магия. Но точно сега, господа, не виждате ли златното момиче реещо се във въздуха?

- Да бе, да, пак някаква мушмурошка дивотия, също като оня гол.

- Това е ритнитопка, господин Изцепков, а тя цялата е мушмурошка дивотия.

- Значи играта свърши, - се върна на думата си господин Праскин.

- Да, господин Праскин, играта свърши. С изключение на, пак ще ви призова да обърнете внимание на това прекрасно златно момиче, реещо се над игрището. Абе аз да не би да съм единственият тук, който я вижда?

Праскин хвърли един поглед към възнесението Жулиетино.

- Ъхъ, вярно, много е хубава, но ние загубихме, нали?

- Да, господин Праскин, вие окончателно и неоспоримо загубихте.

- И, само за да е изяснено всичко, - настояваше Праскин - нали няма още някакви правила, нали така?

- Не, господин Праскин, вие вече не се подчинявате на правилата на ритнитопката.

- Благодаря ви за изясняването, ваше мъдрейшество, и позволете да ви благодаря от името на Юнайтед за това как се оправихте с трудните събития този ден.

След което той рязко се извърна и заби с все сила юмрук в лицето на Анди. Господин Праскин не беше чак такъв страшен мъжага, но години наред вдигане на по една неразфасована свиня във всяка ръка му бяха дали такъв удар, че дори и дебелата кожа на Анди не можеше да го пренебрегне. Но колкото и силно да беше ударен, Анди, след като примигна няколко пъти, все пак успя да продума:

- Копеле мръсно.

- Заради теб загубихме мача, - разкрещя му се Праскин - Можехме да си спечелим като пичове, ама ти все да оплескаш всичко.

Мъжете наоколо съумяха някак да промърморят по нещо в подкрепа на това обвинение.

- Аз ли? Не бях аз! Беше проклетия му Трев Младонадеждов и онова дребното оркско изчадие. Те направиха магия. Не можеш да отречеш, че имаше магия.

- Само майсторлък, повярвайте ми, - възрази бившият Декан - Невероятно майсторство, няма спор, но пък той е добре известен с уменията си с консервената кутия, която от своя страна е доказан символ на ритнитопката.

- Къде се дяна смотаният му Младонадеждов, а?