Невиждани академици

Гленда, втренчила поглед точно над центъра на игрището, промълви с като че наполовина хипнотизиран глас:

- Той също се издига във въздуха.

- Виждате ли, а сега кажете, че не е магия, - настоя Анди.

- Не е, - възрази Гленда - Знаете ли, аз мисля, че е религия. Не чувате ли?

- Аз поне не мога да чуя нищо, душко, с всичкия този шум от народа, - каза бившият Декан.

- Да, - рече Гленда - Вслушайте се в народа.

И той се вслуша. Беше буен рев, страшен рев до небесата, първичен, животински, извиращ от боговете знаят къде, но посред него, витаещо като скрита картинка, той дочу думи. Полека те се фокусираха, ако изобщо ухото може да се фокусира и ако той наистина го чуваше с ушите си. Тези думи може пък да идваха направо от костите му...

Ако звездата мисли си, че вкарва,

Или вратар скърби за свойта мрежа,

Не знаят те, какво играта прави.

Аз водя, аз ликувам, аз бележа.

Аз феновете съм и топката пак аз съм,

Аз съм победи, загуби, обрати,

Полето, баниците, всичко аз съм,

Непреходна и вечна - аз, Играта.

Дали ще паднем или победим:

За резултата паметта е къса

И славата отлита като дим.

Но ще запомня волята и хъса.[65]

„И се върти отново и отново”, - помислиси Гленда - „Всеки е част от това”.

Жулиета и Трев се заспускаха към земята, ръка в ръка, реещи се полека надолу във въздуха, докато не кацнаха на земята без да спират да се целуват. Нещо като реалност почна да се завръща на стадиона. Но има хора, които дори като чуят славей, ще изругаят: „Каква е тая проклета врява?”

- Измамно копеле, - просъска Анди и се хвърли право срещу Трев, напредвайки със страшна скорост, докато младежът само си стоеше без да мърда с много изненадано, но блажено изражение.

Той не забеляза адския порив на Анди, докато грамадният тежък ботуш не го изрита точно в слабините, толкова тежко, че очите на всички зрители от мъжки пол се насълзиха от съчувствие.

За втори път за това денонощие Трев усети, как микроризницата пропява с разместването на хилядите си звена и бързото им завръщане по местата им. Все едно нежен зефир беше полъхнал под гащите му. С изключение на това, той не усети нищо.

А пък Анди усети. Просна се на земята превит на две, издавайки някакъв съскащ звук измежду зъбите си.

Някой потупа Трев по гърба. Беше Пепе.

- Значи си обул мойте гащи, а? Добре де, очевидно не са баш моите. Трябва да си самоубиец за да ми вземеш гащите. Както и да е, сетих се как да го нарека това нещо. Ще се казва възмездий. Даже няма да може да се изфука човек, че това ще спре всички войни, щото не мога да си представя каквото и да е да спре войните, но поне ще отпрати грубата сила обратно откъдето е дошла. А и не жули, нали?

- Не, - промълви смаян Трев.

- Тебе не, ама него да! Ама пък, честна дума, бива си го този. Което ми напомня, че ми се ще да те снимам по гащи.

Анди бавно се надигаше, приемайки вертикално положение май само със силата на волята си. Пепе се ухили и, някак си, на Трев му се стори несъмнено, че всеки, на който му щукне да стори нещо заплашително, докато Пепе му се хили, ще е повече от самоубиец.

- Ножка ли си имаме, а келешче ниедно? - заяде се Анди.

- Не, Анди, - намеси се из-зад него Лут - Достатъчно. Играта свърши. Фортуна се усмихна на Академик Невиждан и, доколкото разбрах, традиционният завършек е, играчите от двата отбора да си разменят фанелките в атмосфера на другарство и взаиморазбирателство.

- Ама не и гащите, - добави полугласно Пепе.

- Абе ти много знаеш, а? - изръмжа Анди - Ами че ти си скапан орк. Знам ви аз ваште. Късате ръце и глави. Вие сте черна магия. Не ме е страх от теб

И той се завтече към Лут със завидна скорост като за мъж с неговите проблеми.

Лут се отдръпна.

- Убеден съм, че съществува мирно решение за очевидната враждебност помежду ни.

- К’во, бе?!

Пепе и няколко ритнитопковци пристъпиха към тях. Анди не си беше спечелил много приятели. Лут ги помоли с жест да спрат.

- Сигурен съм, че мога да ти помогна, Анди. Да, прав си, аз съм орк, но няма ли оркът очи? Няма ли оркът уши? Няма ли оркът ръце и крака?

- Ъхъ, засега, - рече Анди и му скочи.

Това, което стана после, стана толкова бързо, че Трев изобщо не му видя средата. Започна с Анди налитащ за бой и завърши с Анди седящ на земята, а ръцете на Лут сключени около главата му с извадени нокти.

- Да видим сега, - заразсъждава Лут, докато бабаитът напразно се съпротивляваше - Извиването на черепа с достатъчно сила за прекършване на гръбнака и гръбначния стълб няма да представлява проблем, понеже свръзката е неподвижна. И, естествено, ушните и очните кухини предлагат допълнителни удобни хватки наподобяващи тези на топка за боулинг, - добави жизнерадостно той.

Разнесоха се ужасени ахвания, а той продължи: