Нежна завист

Можеше да бъде и по-лошо. Можех да се предам на внезапното разтърсващо усещане, което ме обзе. Желание. Първична животинска страст, каквато отдавна не бях изпитвала. Не забулено в мъгла бленуване като за Шеймъс, а нещо толкова мрачно, че бях изумена. Ясно си представих мускулестото тяло на Том Дръмънд голо и възбудено. Просто мъжкар с твърде много тестостерон. Арогантен, да, пренебрежително настроен към жените, да, но в същото време адски секси. Като господин Дарси, с тези бричове, или като Шон Пен в „Шарп“.

Винаги бях презирала този тип мъже. Не проявявах интерес към Том, просто с мен се случваше нещо, за което бях чела, „порив за живот“ или нещо подобно. Нормално е, след като е бил на косъм от смъртта, човек да изпитва желание за секс, за да засили увереността си, че е жив.

Това беше. Хормони.

— Хей. — Том се наведе към мен. Конят му бе по-висок от моя (точно сега бих предпочела да яздя дървено конче), а и самият той бе едър. Тъмните му очи ме гледаха любопитно. — Не бих допуснал да загинете, уважаема госпожице.

— Разбира се.

— И не бих искал красивата Гейл да страда.

Гейл, разбира се. Каква глупачка бях да си въобразя, че не е бил очарован от нея в „Оксфорд“. Очевидно просто бе любезен с мен. Нима можеше да не харесва Гейл? Тя тежи колкото перце и е нежна като паяжина. Самонадеяни мъжкари като Том са създадени за Гейл. След стотни от секундата би напуснала работа и би започнала да носи шапки „Шанел“ и „Филип Трейси“ и от време на време да ражда по някое бебе, за което да се грижи бавачката.

— Едва ли би страдала много. Черното й отива — казах аз с огорчение.

— Малка вражда между сестри?

— Не е твоя работа. Мисля, че трябва да се връщаме — казах аз и извърнах глава. Да, определено ме привличаше. Навярно бях замаяна от чистия въздух или от пестицидите в нивите, защото, ако бях на себе си, не бих изпитала и най-малко раздразнение от това, че той се увърта около Гейл.

— Нека първо проверя дали не си пострадала — настоя Том и преди да го спра, започна да прокарва ръце по тялото ми. Движенията му бяха уверени и професионални, сякаш все още бе войник и ме претърсваше за оръжие. Пръстите му действаха машинално и точно. Не се отклоняваха и не се задържаха по-дълго, отколкото бе необходимо. Жалко… Откъде ми хрумна това? Нима наистина желаех този нагъл богаташ да ме докосва?

Том повдигна едрите си пръсти и наклони главата ми назад. Господи, допирът на ръцете му преди малко бе така суховат, а сега това. Слава богу, че якето ми бе по-широко от панталоните на Чарли, защото зърната на гърдите ми се втвърдиха въпреки волята ми, а времето бе съвсем тихо и не можех да излъжа, че е от вятъра.

Взираше се в мен. Съсредоточено. Сякаш жадуваше за целувка и за секунда си помислих, че ще последва точно това. Очаквах ъгловатото му лице да се приближи към моето, но той внезапно се отдръпна, сякаш се изплаши, че ми е създал погрешно впечатление.

— Не изглеждаш наранена.

— Поне външно — промърморих.

— Моля?

— Нищо. Слушай, наистина трябва да се връщаме, иначе ще се разтревожат за нас. Ще водиш ли тази глупава кобила?

— Явно не си падаш по конете. — Том пусна поводите на Коуч и се придвижи зад нея. — Да погледнем задницата й.

Вцепених се от ужас при мисълта, че ще има възможност да огледа и моя задник. Не че ме бе грижа за мнението му, но имах толкова тлъстини, че навярно седлото се бе впило в тях и грозно изпъкваха над него.

— Ужасен задник — засмя се Том. Изправих гръб, доколкото можех.

— Говори каквото искаш, приятел! Знаеш, че самият ти не си Адонис. Ако искам да слушам лични обиди, ще се обадя на майка си. Благодаря.

Изгледа ме с недоумение.

— Не твоят, глупачке. Става въпрос за кобилата. Има безброй драскотини отзад. Нищо чудно, че е неспокойна. Сигурно се е закачила на някой къпинов храст.

— О — вяло отвърнах.

Гейл със сигурност би отминала това с пълно нехайство, но аз не можех да бъда толкова хладнокръвна.

— Кротко, момиче, кротко — промърмори Том и почеса кобилата зад ушите. Отвратителното създание весело изсумтя. Ако си мислеше, че ще й простя само заради няколко малки рани, лъжеше се. Ето така нашите кавалеристи са победили казаците или не зная си кого.

Мога да ви уверя, че никога не бих влязла в конюшнята с шепа храна за нея.

— Най-добре е да я приберем и да повикаме ветеринар. Ще й бие доза болкоуспокояващо — каза Том.

— Е, и аз имам нужда от една доза след шока.

— Доза какво? — учудено попита той.

— Бренди или уиски — усмихнах се, но господин Не ми е никак смешно остана напълно сериозен.

— Надявам се, че няма да се напиеш и да се хвърлиш в обятията на Шеймъс Мейън.

— Пак ли ще заплашиш да ме изгониш? — попитах аз със злоба. — Мислех, че вече сме приключили с тази тема. Том, нямам нужда от нравоучение.

— Господи, ще ме изслушаш ли поне веднъж? — Том прокара голямата си лапа през гъстите си тъмни коси. — Днес те видях да се натискаш с Шеймъс. И не бях единственият, Алекс. Всички те видяха, включително и Долорес. Наистина ли искаш да продължиш да се излагаш?