Нежна завист

Месинговата камбанка на входната врата звънна. Надявах се посетителят да хвърли един поглед и да си тръгне, но се застоя, което означаваше, че трябва да отида, със зачервени очи и бузи, и да се опитам да приличам на човек. Във всички списания съветват читателите да следват инстинкта си, но не мисля, че би било уместно да извикам: „Върви на майната си“.

Беше Том Дръмънд, облечен с друг костюм, черен, с класическа кройка. Носеше стилно куфарче. Леко разтвори устни — съвсем леко, — когато ме видя, но веднага си спомни за добрите маниери и си даде вид, че не забелязва нищо странно.

Вчера ме бе видял с майка ми, а сега имаше възможност да разбере как изглежда една истеричка. Бих искала да кажа, че вече не ми пукаше, но колкото и чудно да ви се струва, не бе така. Ужасно се засрамих, че ме завари в такъв вид.

Със сподавен вик се втурнах обратно към тоалетната.

— Алекс? — Топлият му глас отекна зад мен. — Алекс, добре ли си?

— Да — извиках в отговор, докато трескаво отстранявах остатъците от коректор и руж. „Господи, разменям кралство за флакон «Оптрекс», кралство за флакон «Оптрекс»“.

— Да не би с Гордън да сте скъсали?

— Не, разбира се, лудо влюбени сме, но това не те засяга — изкрещях, предадох се в неравностойната битка и отворих вратата. — Имам много работа, така че ела друг път.

— Хм. Тогава действай — подкани ме Том и огледа празния магазин.

Намръщих се.

— Предполагам, че си дошъл, за да ми кажеш, че няма да присъстваш на откриването на изложбата в неделя. И без това не съм предвидила място за още един.

— Дори за клиент, дошъл с цел голяма покупка? — шеговито попита Том. — Ще дойда, не съм се отказал. Държах да знаеш. Разбрах, че със сестра ти сте се скарали.

— Е, значи ще живеете заедно — казах аз, стараейки се гласът ми да не издаде гняв.

Том кимна. По дяволите, бе неустоим. „Мъж от класа“, както би се изразила Кийша.

— Само докато тя си намери друга квартира. Но й казах, че ще удържа на обещанието, което съм ти дал.

— Хей, не съм те молила за услуга — сопнах се аз.

Изгледа ме намръщено.

— За бога, Алекс, тъкмо си помислих, че си станала малко по-разбрана.

— Ще бъда такава, каквато искам — изръмжах. Но изведнъж си спомних, че бе похарчил почти половината от спестяванията си заради мен, изчервих се и извърнах глава. — Можеш да дойдеш, ако желаеш.

Стоях с поглед, втренчен в пода, когато Том хвана ръката ми. Изненадващият допир на кожата му до моята ме наелектризира. Подскочих като фазан, чул изстрел на ловна пушка.

— Алекс, защо си толкова напрегната? — ласкаво попита той. — Познаваме се от години, не можем ли да бъдем приятели?

— Разбира се — промърморих, защото не смеех да кажа нищо друго. „Приятели? Защо? За да ме тормозите двамата с Гейл? Имам си достатъчно приятели, благодаря“.

Крадешком го погледнах. В очите му се четеше такава топлота, че бях готова отново да захленча.

— Какво ще каже Гейл? — попитах. Том сви рамене.

— Ти и Гейл… ние с Чарлз непрекъснато се караме, така е с всички братя и сестри. Сигурен съм, че ще се сдобрите. Освен това сам избирам приятелите си — засмя се той и забелязах как в ъгълчетата на очите му се появиха леки бръчки.

„Някога можеше да бъде мой“, помислих си.

— Не мога да повярвам, че си издухала носа си в шала й.

Усмихнах се. Знаех, че би трябвало да се извиня, но нямах угризения, тя си го бе изпросила.

— Слушай — заговорих, преди да размисля, — имаш ли пет минути на разположение? Какво ще кажеш да пийнем чай?

Том погледна часовника си. Изглеждаше скъп.

— След час имам среща.

— Жалко — отвърнах съкрушена.

— Но ще я отложа. Почакай само секунда.

Извади мобилния си телефон, очевидно смутен, че носи нещо толкова модерно, и позвъни на секретарката си. Тя се опита да спори с него, но Том не прие възраженията й. Настроението ми вече бе малко по-добро. Може би бе супермазохистично, но копнеех да си поговоря с него. Без Гейл, Кийша, Елън или който и да било наблизо.

Отидох в тоалетната и се гримирах надве-натри. Резултатът не бе изумителен, но поне изглеждах прилично. Семплият черен костюм с панталон прикриваше грубоватата ми фигура и бе доста бохемски в съчетание с късата прическа. Точно сега не можех да се надявам на нещо по-добро.

— Зная едно кафене на ъгъла — въодушевено предложих.

— Кафене на ъгъла? Не ставай смешна — каза Том, — направих резервация в „Савой“.

Двадесет минути по-късно седяхме на канапе с пъстра тапицерия, пред нас имаше поднос с малки сандвичи и сладки с крем и конфитюр, подредени на двуетажна поставка. Сервитьор, който се разтапяше от любезност, ни бе настанил точно за пет секунди, а колегата му ни бе налял „Лапсанг Сушонг“. Господи, всички тези неща бяха толкова примамливи, а атмосферата бе накарала сърцето ми да замре още щом бях прекрачила прага.

„Късметлийка си, Гейл“, помислих си със завист.

Пианистът подхвана блус, вероятно в чест на американските туристи сред клиентите. Звучеше посредствено, каквито бяха моите скулптури.

— Съжалявам, че се скарахме — предпазливо каза Том.

— Аз също — едва събрах смелост да отвърна, — наистина, защото не знаех, кълна се…

— Зная.