Нежна завист

— Добре, не ми напомняй — изръмжах.

— Явно имаш нужда от напомняне — тактично изтъкна той. — Мислиш само за мъжете, които си харесвала, а са ти се изплъзнали. А другите, с които не желаеше да излизаш?

Не казах нищо. Онези момчета не бяха карали сърцето ми да замре и рядко се сещах за тях. Всъщност не бяха малко… навярно заслужавам да извиете ръцете ми.

— Доста мъже си падаха по теб, Алекс, трябва да престанеш да се подценяваш.

— Не го казваш за първи път.

— Ти не се вслушваш — изтъкна Том.

Искаше ми се да се хвърля на врата му и да му призная истината. „На кого му пука за онези други мъже? Желая само теб, теб, теб!“

Но вече бях проиграла шанса си.

— Трябва да се връщам при Гейл — въздъхна той с малко тъга. — Но се радвам, че отново сме приятели.

— Аз също… отвърнах, преглъщайки буцата в гърлото си.

— Ще дойда на онзи малък прием в неделя. Ще доведа и Гейл, какво ще кажеш?

— Добре — промърморих.

— Чудесно. — Вдигна ръка и моментално се появи сервитьор. Никой не би накарал Том Дръмънд да чака. — Трябва да прекарваме повече време заедно, не мислиш ли?

* * *

Докато вървях към дома, не знаех дали да се смея, или да плача. Част от мен тръпнеше от вълнение, че отново щях да видя Том толкова скоро, а друга част се ужасяваше при тази мисъл, защото той щеше да бъде с Гейл. Когато си ги представех заедно, имах чувството, че ще повърна всички сандвичи с краставица, които съм изяла.

Кийша бе въодушевена.

— О, трябва да го превърнем в събитието на годината. Ще доведа Джорди. И Дийн.

— Дийн, попзвездата? — недоверчиво попитах. Джорди бе вторият водещ на „Ранобудници“, от онези телевизионни водещи, които изглеждат толкова чисти, сякаш ухаят на паста за зъби от екрана. А ако дойдеше и Дийн от „Ред Алърт“, друго старо гадже на Кийша, в галерията щеше да пристигне цяла армия от „Смаш Хитс“.

— Нужна е малко реклама — решително каза Кийша.

— Ще се обадя в „Дейли Мейл“, вестниците ще пишат за галерията ви.

— Добре — плахо се съгласих.

— Ще доведа Давина Дарлинг! — предложи Бронуен. — Нали се сещаш, супермодела…

— Наркоманката — промърмори Кийша.

— Която страда от анорексия — добавих.

— Богатата млада ценителка на изкуството — каза Бронуен. — Познавам фотографа Ерик Форчън…

Името не ми говореше нищо.

— Много е нашумял, Алекс, не четеш ли „Фейс“?

— О, да — загря Кийша. — Ще бъде страхотно, Алекс, ще впечатлиш всички и „Сотби“ ще ти предложат работа при тях.

— Трябва само да организираш едно фантастично парти — усмихна се Бронуен.

* * *

— Какво искаш? — ужасено попита Гордън.

— Специална почерпка. Хапки, малки пици, а… „Креп Сузет“ — предложих. Бе пребледнял и стискаше портфейла си.

— Имаш ли представа колко струват тези неща? — гневно изтъкна той.

— Но тук ще дойдат всички звезди — силно преувеличих аз. — Обадих се на най-добрите ни клиенти. Бронуен ще разтръби за проявата.

— Коя е тази Бронуен? — промърмори Гордън. — Слушай, щом си решила да правиш нещо, направи го сама.

— Добре — сърдито отвърнах. — Стига да ми отпуснеш бюджет.

— Сто лири. Включително и за виното — заяви той тържествувайки.

Нямаше да се предам. Изтичах до „Маркс енд Спенсър“. Там всичко бе твърде скъпо, така че реших да проверя в „Сейфуейс“. Имах късмет. Хванах промоция на ягоди, банани, пушена сьомга, сирене и колбаси. Вината бяха съмнителни, но на доста добра цена и взех испанско, френско, италианско и австралийско, за всеки случай. Никой не би ме упрекнал.

* * *

— Не съм сигурна за това, Ал — колебливо каза Кийша, когато се прибрах.

— Какво лошо има?

Бях поруменяла от задоволство.

— Рулото ще се развали до утре. А бананите са леко презрели.

— А ягодите малко смачкани — добави Бронуен.

— Слушайте. Ще замразим всички нетрайни продукти — разпалено споделих намеренията си. — И плодовете ще се запазят, защото ще замразя и тях.

— Ще имат странен вкус — предупреди ме Бронуен.

— Не! Ще направя от специалната пияна плодова салата на мама. Размразяваш плодовете… — Е, не бях сигурна дали е така, но знаех, че ще се получи. — После ги накисваш в бренди за една нощ, за да не личи, ако са малко натъртени. Ще хареса на всички, само захар и алкохол.

Помогнаха ми да нарежа сиренето и деликатесния колбас. Е, изядохме голяма част от тях, но изглеждаха толкова апетитно, как да им устоим? Бях изумена колко хора бяха обещали да доведат момичетата. Може би щеше да бъде толкова претъпкано, че нямаше дори да се видя с Гейл.

— Да пробваме тоалетите си — настоя Кийша. — Какво ще кажете за белия ми кожен панталон и сребристата копринена риза „Джоузеф“?

Тъкмо се чудех какво да облека, когато Бронуен предложи:

— Можеш да вземеш назаем нещо от моя гардероб, Ал.

— Или от моя — каза Кийша с въздишка на неохота.