Нежна завист

— Много мило — промърмори госпожа Уоптър.

— Значи ще го доведете?

— Ще бъде доста трудно — отвърна тя.

— О — промълвих аз с тъга. — Други планове ли има?

— Не точно — обясни съпругата на съдията. — Той почина преди шест месеца.

След тези думи затвори.

Но в повечето случаи поканата бе приета с ентусиазъм. Бронуен и Кийша свършиха своята част от работата и очаквахме галерията да бъде пълна. „Лесно е, ще се справиш“, повтарях си, опитвайки се да не мисля за Том.

* * *

Следващата стъпка бе да избера нещо, което бихме могли да изложим. Разбира се, че щяха да се намерят купувачи за очуканите ни шкафове от осемнадесети век и портретите на момчета с голф панталони, но се спрях само на две творби, подходящи за показване.

— Какво ще кажеш за картината на Де Кунинг? — пописах Гордън. — А за онази на Джаксън Полак?

— Де Кунинг? — попита той с престорено измъчен глас. — Полак? Полудяла ли си?

Гордостта на живота му бе, че притежава по една творба на тези съвременни майстори. Бе платил огромни суми за тях.

— Шестцифрени, скъпа — бе казвал неведнъж. Държеше ги в сутерена опаковани, за да не ги вижда никой, защото се боеше да не бъдат купени. Винаги, когато предложех да покажем на някой клиент „перлите в короната си“, Гордън потръпваше от преувеличен ужас.

— О, не и на госпожа Ричардс — възразяваше той. — Тя си пада само по класиката… Не, не на Дейм Агнес, за бога, тази жена не разбира от цветове. — Или: — Ричард Тайрънт? Има чувство за естетика колкото Дейл Уинтън.

— Но той има купища пари, Гордън.

— Александра, „не“ означава „не“ — категорично заявяваше Гордън и закрачваше из магазина, прехапал бузи, сякаш носеше стрък праз, използвайки задника си.

Този път ме изгледа заплашително. Събрах кураж. Решимостта ми бе несломима.

Гордън не разполагаше с моето тайно оръжие — страх да не се изложа пред Том.

— Трябва, Гордън, ако искаш да бъдеш сериозен търговец. Само помисли за хората от пресата, които ще дойдат. Никой от старите ни познайници няма да поиска да ги купи, но ще бъдеш представен като достоен играч и би изглеждало странно да не покажеш най-доброто, което притежаваш.

— Те са такива еснафи — превзето промърмори той. — Много си вироглава, Александра. Нямаме други модернистични творби, с които да ги съчетаем.

— Ще нарушим всички канони — настоях. — Помисли си какво ще кажат приятелите ти, когато мине блестящо.

— Стига картините да останат невредими — с неохота отстъпи Гордън. — Ще държа теб отговорна, Алекс.

Слезе долу да ги разопакова, а аз се прибрах у дома тържествувайки.

* * *

Задоволството ми не трая дълго. Чух страхотно съобщение на телефонния секретар, оставено от мама.

— Обажда се госпожа Уайлд за дъщеря си Александра — каза тя с префърцунения си акцент, който съзнателно използваше, за да ме кара да се срамувам (на секретаря, при купуване на ученически униформи и когато се обаждаха момчета, желаещи да излязат с мен).

— Александра, позвъни ми у дома, има нещо много важно, което трябва да обсъдим.

Би било още по-ужасно, ако не бях сама, когато го прослушах, но Кийша и Бронуен бяха излезли с чаровните си приятели. Трудно е човек да не се ядосва заради щастието на хората по двойки, когато е самотен. След съобщението на мама бях принудена да изтърпя излиянията на Дан и изпълнителния директор Джереми. Отврат!

— С нетърпение очаквам срещата ни тази вечер, скъпа. Облечи онази червена рокля… или не обличай нищо.

— Трудно ще издържа до довечера, Кийш, цял ден си мисля за теб. Знаеш ли, че си способна да обсебиш съзнанието на един мъж?

Отворих шкафа и изядох всичката пикантна китайска храна на Кийша, просто от злоба. Както и десерта на Бронуен с карамелизирани парченца ябълка (само 115 калории, без изкуствен подсладител). Така им се падаше.

Какво право имаха съквартирантките ми на живот, когато аз можех единствено да организирам някакво тъпо парти?

За да си вдъхна увереност, надникнах в хладилника и видях, че сьомгата, рулото и всичко останало все още е на мястото си. Е, поне партито щеше да бъде чудесно. За миг ми хрумна да позвъня на Криспин и старите си приятели от бордея, но отхвърлих идея като „твърде бохемска“. Дебелакът Стимпи Джаксън щеше да се взира в картината на Де Кунинг цяла вечер, да се оригва и да пита кой е разлял боя върху платното.

Да, в бордея имаше телефони. Някакъв факир бе успял да ги прикачи към линията на „Хелоу!“ и всичките им разговори се трупаха на сметката на списанието.

Накрая реших, че не мога повече да отлагам, и отворих бутилката прасковено бренди, което щях да използвам за плодовата салата, за да подиша — бях прочела някъде, че така се прави. Алкохолът имал нужда от свеж въздух, за по-силен аромат. Хрумна ми да подпомогна вентилацията на бутилката, като пийна малка чашка, преди да се обадя на майка си.

Погълнах го като лекарство за кураж.

Набрах номера на мама, но вдигна баща ми, който е пълна скръб по телефона. Служи си с едносрични реплики. Ето един примерен разговор:

— Как си, татко?

— Добре.

— Как върви работата?

— Добре.

— А пострадалият ти лакът?

— О, по-добре, скъпа, благодаря.