Нежна завист

Но поклатих глава. Щеше да бъде моята вечер. Всичко трябваше да стане така, както аз исках. Бях го планирала. За съжаление, не можех да облека никой от тоалетите, които бях взела в „Карфор“ — лоша поличба, — но Том щеше да ме хареса и с бялата ми рокля „Емпорио Армани“, която ме правеше с около пет килограма по-слаба в ханша и навярно затова струваше по пет лири на сантиметър. Както и да е, с нея, неутрално червило, с руж и зелени сенки на клепачите за по-драматично…

На вратата се позвъни. Бронуен изтича да отвори, но не беше нейният герой Дан, а Гейл.

— О, здравей — каза Бронуен с тъга.

— Да вземеш забравените си вещи ли си дошла? — попита Кийша. — Оставила си масло за вана в банята.

— Не, не съм дошла да го взема — просъска Гейл. Метна русите си коси и скръсти кльощавите си ръце. — Търся Алекс.

— Е, тук съм — обадих се аз.

Кийша се засмя, но на Гейл никак не й бе смешно. Хвърляше ми убийствени погледи, както мама преди време, а повярвайте ми, в такива моменти не бихте искали да застанете срещу нея.

— Стой далеч от гаджето ми! — изкрещя тя. — Предупредих те!

Кийша и Бронуен настръхнаха. Изведнъж почувствах прилив на смелост.

— Бяхме приятели, преди ти да го познаваш — напомних й.

— Видяла си се с него вчера! — процеди Гейл през зъби. — И сте пили чай!

— Защо не ни каза, Ал? — укорително попита Кийша. Мрази, когато я лишавам от привилегията да узнава всички клюки от първа ръка.

— Прекарахме си страхотно и ще се видим отново в неделя — казах аз.

— За нищо на света! — заяви Гейл с пискливия си глас. — Няма да го пусна!

Скръстих ръце като нея. По дланите ми бе избила пот, но нямаше да допусна да види това.

— Защо не му забраниш да се среща с мен? Ще видим какво ще каже — предложих.

Гейл тревожно поглеждаше ту мен, ту Кийша и Бронуен.

— Не ме слуша! — изхленчи тя, обляна в сълзи от гняв. — Мразя ви и трите, проклети кучки!

— Искаш да кажеш, „глупави гъски“? — подигравателно подхвърли Кийша.

— Особено теб, Алекс! — яростно продължи да крещи Гейл. — Собствената ми сестра! Свали тези крадливи ръце от гаджето ми! Не иска да има нищо общо с теб, само се излагаш!

— Стига, Гейл — опита се да я вразуми Бронуен. — Алекс иска само да бъдат приятели.

— Никак не си пада по Том — засмя се Кийша.

Не казах нищо. Чувството за вина ме разяждаше отвътре. Макар и непоносима, тя бе моята малка сестричка! Ако с Том бяха щастливи…

— Забранявам ти да се виждаш с него! — изскимтя Гейл.

— Е, той ще дойде в неделя — казах аз с тъга.

— Зная. — Очите й бяха като ледени кристали. — Ще бъда с него, така че не се надявай да си позволяваш волности. И не ме излагай пред него, знаеш, че искам да се оженим.

— Не се безпокой — промълвих.

— Дано няма за какво — изръмжа Гейл, — защото казах на мама как постъпваш и тя също ще дойде! Може би заедно с татко! Ако се опиташ да ми отмъкнеш гаджето изпод носа, веднага ще разбере!

— Ще има плодова салата с алкохол — весело я осведоми Бронуен.

— И ще дойдат звезди — присъедини се Кийша.

— Не ми пука кой ще дойде, само стой настрана от моя Томи! — злобно извика Гейл. — Сега се прибирам при него за една приятна вечеря, със свещи и цветя на масата!

— Звучи отвратително. Сигурно всичкият восък ще полепне по зъбите ти.

Бронуен се закикоти зад гърба на Гейл, която гневно се втурна към вратата и я затръшна след себе си.

— Каква нелепост — засмя се Кийша. — Внимавай, Алекс, наистина си е втълпила, че преследваш гаджето й.

Тридесет и трета глава

Прекарах останалата част от седмицата в трескава подготовка. Работех до пълно изтощение. Обадих се на всички, които някога са били клиенти на малката галерия, дори на онези в Шотландия. Подмазвах се на госпожа Понсънби, на лейди Паула и госпожица Федърингтън, на Том Тъкър и Дуайт С. Лимо, застрахователен брокер от Съединените щати. Извадих всички адреси, които бях въвела в новия ни компютър, и подходих към тях като самоуверен агент по продажби от Уолстрийт.

От време на време ми дотягаше. (Дуайт ме разпитва петнадесет минути какви са изискванията за облеклото.) Имаше и моменти, в които потъвах в земята от срам. Отправих изключително любезни покани към трима души, на които Гордън бе продал фалшификати.

— Шегувате ли се?

— Знаете ли, че сме завели дело?

Е, някои хора са твърде докачливи, не мислите ли? Както и да е, това бе нищо в сравнение с разговора, който проведох, когато набрах номера на съдия Уоптър.

— О, сигурна съм, че ще иска да дойде — разпалено заговорих. — Имаме творби, които особено ще му допаднат.

— Така ли? — суховато каза госпожа Уоптър.

— О, да, доста от тях са… в любимия му стил — неубедително продължих, когато погледнах жалките фигурки на витрината ни. — А… ще присъстват известни личности и хора от пресата, истински ще му хареса.

— Нима?

— Да — уверих я, вече въодушевена. Безспорно бях родена за търговец. — Онзи ден Гордън спомена какъв интерес ще представлява тази проява за съдията. „Трябва да поговорим с госпожа Уоптър и да я придумаме на всяка цена да го доведе. Нещата са точно по негов вкус. Той е един от най-ценните ни клиенти“, това бяха думите му.