Нежна завист

— Но се държах ужасно, не мога да отрека, че имам известна вина.

На гърлото ми заседна буца. О, не, мразя това, винаги се разплаквам, когато съм засрамена. Дори и да не съм в лошо настроение, срамът ме кара да хленча. Потиснах го. Не отново.

— Глупости — възрази Том, не по-малко смутен от мен. Може би защото бе от англичаните, които гледат на разговорите за чувства, извиненията и други подобни неща както шестгодишно дете на посещенията при зъболекар. — Постъпих като кръгъл идиот! Нима носиш отговорност за поведението на брат ми? Нима имам право да те уча как да живееш?

Прехапах език. Шеймъс! Господи, какво ли му е наговорила Гейл за мен?

— С Шеймъс…

Том вдигна ръка.

— Не ми дължиш обяснения, както казах, не е моя работа.

— Честна дума, той ми се нахвърли, не можах да го спра — тихо промълвих. — Излъга ме, че с брака му е свършено. Зная, че нямам оправдание, но се чувствах жалка. Затова бях толкова жестока с Елън. Мислех си, че никой мъж не ще ме пожелае.

Тридесет и втора глава

— Че никой мъж не ще те пожелае? — повтори Том като ударен от гръм. — Не ставай смешна.

Леко се усмихнах. Не исках да изпитва съжаление към мен.

— Как върви съвместният ви живот с Гейл? — попитах.

Нервно се раздвижи. Може би се боеше, че тя ще го изкорми само защото си е поговорил с мен.

— Добре. Бях… малко изненадан, когато се появи така внезапно.

— Много е красива — насърчих го да продължи.

— Така е — потвърди той. — Изключително привлекателна.

Е, за „изключително“ не зная…

— Прекрасни коси — каза Том. — Невероятни очи, толкова големи. И е много нежна. Има изящни ръце.

„Добре, добре, разбрах“.

— Когато излезем, всички мъже се заглеждат по нея.

— Не се и съмнявам — замислено отбелязах.

— Като че ли не харесва работата си. Иска да става писателка, а?

— Поне така твърди — отвърнах. О, по дяволите, този разговор ставаше все по-неприятен. Определено не желаех да говорим за мен, но нима бе по-добре да говорим за Гейл?

— Близки ли бяхте като по-малки?

— Почти колкото Маргарет Тачър и Артър Скар-джил.

Том се засмя и стомахът ми се сви. Обичах да слушам смеха му, който ми напомня за лъва от логото на „Метро Голдуин Майер“. Едър и страховит мъжкар, но същевременно изключително добър.

— Ти го каза — изтъкна той. — Трябва да призная, че не долавям никаква прилика между вас. Имате толкова различни възгледи за живота. Толкова различно чувство за хумор. И на външен вид никак не си приличате.

Господи, бе по-жесток и от леля Мери, която някога казваше: „като две капки вода“, но всеки път, когато застанеше срещу феята и гнома, думите й звучаха все по-неубедително, докато накрая се предаде и започна да твърди, че за сметка на това аз съм умна.

— Значи нещата между вас двамата са доста сериозни… живеете заедно?

— Не чак толкова — припряно каза Том. — Все още не съм готов за обвързване.

„Така говориш сега — помислих си, — но щом Гейл си е поставила цел, нямаш шанс“.

— А ти?

— Папата има по-бурен интимен живот от моя — мрачно отвърнах.

Погледна ме учудено, докато ми подаваше парче шоколад.

— Мислех, че си луда по Гордън?

— Освен Гордън — промърморих аз. Извърнах глава, когато Том прехапа устни, за да сдържи смеха си.

— Винаги по петите ти са тичали доста мъже, Алекс — каза Том, когато се успокоих.

— Не, всички или са ме зарязвали, или са се оказвали обратни — възразих и изведнъж почувствах вълна на облекчение. Просто не можех повече да се преструвам. Вече бях загубила Том, така че какъв бе смисълът? Отново си говорехме приятелски, както, когато изглеждаше като чувал с баласт. Естествено, разликата бе, че сега бях влюбена в него, а той практически бе женен за сестра ми. Но по дяволите, човек не може да има всичко.

— Мисля, че имаш избирателна памет, малката — каза Том. — А Джак?

Ръката ми застина, преди да поднесе чашата към устните ми. Джак Съливан, меланхоличният зъболекар от Уитни?

— Бях го забравила — признах.

— А Куентин? — настойчиво попита той.

О, да, Куентин Дийн, младият асистент по средновековна исландска култура се опитваше да ме сваля. Дори имаше собствена кола и апартамент.

— Куентин беше твърде мекушав — троснато отвърнах.

— А Робърт? А Едуард? — продължи Том.

— Бяхме просто състуденти — възразих. — Не се броят.

— Е, явно ти не ги зачиташ. Но не всички бяха от колежа — продължи обвинителната си реч прокурор Том Дръмънд. — Когато се премести в онзи мизерен бордей, обитаван от марксисти…

— Не беше толкова зле — излъгах.

— Ти си падаше по онзи тип със сплъстените коси…

— Реге прическа.

— … и кучето.

— Имаш предвид Криспин — напомних му с насмешка. Криспин бе от средно заможно семейство, като мен. И също ме харесваше. Бях го изоставила, защото се срамувах да излизам с мъж, който носи това име. Звучеше по-ужасно дори от Дуейн. А и след известно време бях започнала да отдавам по-голямо значение на личната хигиена, макар и да не исках да го призная, защото не ми се струваше много бохемско.

— Да не забравяме и Малкълм — отново заговори Том. — И Филип, който те заведе в Париж, за да се разхождате по Шанз-Елизе, а когато го заряза, не забеляза ли, че Питър…