Нощна стража

Драго набра комбинацията, дръпна вратичката и извади плика.

— Сложи го в джоба на ризата ми — каза Греъм. Драго остави плика и попита:

— А сега какво?

— Отиваме във фоайето. Ти ще ни послужиш като пропуск, за да се измъкнем оттук — Греъм отстъпи с гръб назад към картотеката, извади пълнителя от пистолета на Драго и хвърли оръжието на бюрото му. Сложи нов пълнител на своя пистолет UZI и го притисна към тялото си, за да влезе докрай. — А сега се обади на своите хора от охраната. И говори на английски.

Драго не сваляше поглед от него, докато съобщаваше нарежданията си на контролния център.

— Ще ни осигурят свободен достъп до фоайето — каза той, като затвори слушалката.

— Надявам се, заради теб самия — отвърна Греъм. — Пъхни личната си карта в джоба на панталоните ми.

Драго свали картата си и я пусна в джоба му. Греъм отвори вратата от таблото на бюрото му и го ръгна в гърба с дулото на пистолета.

— Вдигни ръце на главата си!

Драго се подчини и тръгна към вратата.

— Как ще стигнем дотам? По стълбите или с асансьора?

— С асансьора, така че ако ми се случи нещо, същото да сполети и теб. Там няма да има накъде да бягаш.

Драго погледна към вратата, която водеше към стълбището. Това бе последният му шанс. Ако Греъм успееше да го свали във фоайето, щяха да го използват като заложник, за да напуснат имението, а после? Не беше забравил гранатата, нито заплахата на Греъм да я взриви, но онези няколко мига преди детонацията може би щяха да му стигнат, за да бъде в безопасност. В момента повече го притесняваше пистолетът. Той изчака да се изравнят с вратата и рязко се завъртя, като блъсна оръжието настрани и силно удари Греъм в главата. Гранатата падна на пода, а Драго отвори вратата и се втурна надолу по спасителното стълбище. Греъм метна гранатата през прозореца зад гърба си и тя се взриви във въздуха. От експлозията стъклото се пръсна на парчета и се посипа върху него, когато се хвърли по очи на земята. Той се изправи и започна да проклина, ядосан на себе си, че се е оставил така лесно да го хванат неподготвен. Какво му ставаше, по дяволите? Каквото и да беше, замалко не му коства живота. Той изтри с опакото на ръката си веждата си, която се бе разкървавила от удара на Драго. Това го вбеси още повече. Отвори вратата и насочи оръжието си към площадката — нямаше никой, но докога? Трябваше да се добере до фоайето колкото е възможно по-бързо, за да намери останалите. Слезе два етажа, без да срещне никой от охраната, и извика през вратата, преди да я отвори и да се покаже във фоайето.

Уитлок, който пазеше отпред да не би да има капан, свали пистолета.

— Къде се губиш, по дяволите?

— Дълго е да ти разправям — отвърна Греъм и докара една крива усмивка, когато видя Колхински. — Как сме, тавариш?

— По-добре от теб, доколкото виждам — каза той.

— Къде е Сабрина? — попита Греъм и се огледа наоколо.

— Свила се е от другата страна на рецепцията, наблюдава асансьора — отговори Колхински и погледна навън. — Как ще се измъкнем оттук? Портите се отварят от къщата.

— От контролния център, знам — каза Греъм и посочи черния мерцедес, спрял до фургона, с който бяха дошли Уитлок и Колхински. — Вие се качвайте в него, а аз ще отворя портите.

— Как? — попита Колхински.

— Нямаме време за обяснения. Дайте ми пет минути и тръгвайте. Вратите ще бъдат отворени.

— Ще дойда с теб — каза Сабрина, докато отстъпваше от рецепцията, все още насочила пистолета си към асансьора.

— Мога и сам да се справя — отвърна Греъм.

— Трябва ти някой да те прикрива — настоя тя и се обърна да го погледне.

— Остави ме аз да преценя, става ли? — той се обърна към Уитлок. — Дай ми своята бризантна граната, моля те.

Взе я и продължи, без да говори конкретно на някого:

— Ще се видим в кафенето след половин час, да речем.

Колхински погледна часовника си.

— Майкъл, мисля, че Сабрина…

Без да го изслуша докрай, Греъм тихо затвори вратата зад гърба си и се спусна надолу по стълбите в мазето, където бе контролният център. Стълбите свършваха пред една стоманена врата, над която имаше камера в стъклена кутия. Той удари стъклото с дулото на пистолета си и подозренията му се потвърдиха — бе бронирано. Той застана до вратата и пъхна в отвора личната карта на Драго. Стоманата се плъзна настрани и по стената отсреща заваляха куршуми, после в коридора оттатък настъпи тишина. Той се приведе ниско и като откри огън, мина през прага, но непохватно се просна на бетонния под и изпусна оръжието си. Единият от пазачите бе убит на място, но другият само бе ранен в лявото рамо и сега бе насочил пистолета си към него. Преди да успее да стреля обаче, на вратата се появи Сабрина и мъжът падна, пронизан от куршумите й.

Тя вдигна оръжието на Греъм и му го подаде.

— Казах ти, че ти трябва някой да те прикрива.

— Вярно, каза ми. Благодаря — той извади магнитната карта от процепа и вратата зад тях веднага се затвори.

— А сега? — попита Сабрина и погледна другата стоманена врата в края на коридора.

— Ще превземем контролния център — отвърна той и като застана от едната страна на вратата, й махна с ръка да застане от другата страна.