Нощно шоу

14

Синтия Гейбъл вдигна бутилката бяло вино към светлината и я разклати. През тъмното стъкло се виждаше как корковата тапа подскача като малка лодчица сред бурно море от бургундско. Тя спря да клати шишето. Бурята стихна. Тапата се залюшка мързеливо по повърхността.

Мъри винаги се справяше добре с тапите. Измъкваше ги цели. И никога не оставаха на дъното на бутилката, когато Мъри го правеше.

Сигурно има някакъв чалъм.

Тя се пресегна над масичката за кафе. Гърлото на бутилката се наклони над чашата й. Опита се да държи бутилката здраво, докато наливаше, но виното плисна навън. Няколко капки се удариха в ръба на чашата, стекоха се по пънчето й и образуваха малка лъскава локвичка върху масата. Все пак част от течността попадна и в чашата.

Тя отпи. Една хладна капка се търкулна по брадичката й и се стече между гърдите й. Тя проследи пътя й с пръст, избърса я и близна връхчето на пръста си.

Добре, че не изцапа нощницата си.

Тя облиза столчето на чашата, ръба и отново отпи.

Погледът й се спря на телевизионния екран. Санди Чънк четеше новините.

А какво стана с филма? Сигурно е свършил.

Какъв филм гледаше? А, да. „Далас“.

Сигурно е свършил.

Допи виното в чашата си. Остави я до локвичката и вдигна бутилката. Няколко капки се стекоха в чашата. Тапата се изтърколи към гърлото, но запря в стеснението и отново падна на дъното, когато Синтия остави шишето на масата.

Убит войник. Така ги наричаше Мъри.

Не тапите, а бутилките.

Убит войник с коркова тапа в корема.

Телефонът иззвъня.

Тя изохка и се надигна от дивана. Олюля се над масичката за кафе. Вдигна ръце, за да запази равновесие, и зърна отражението си в огледалото над камината. То се вторачи в нея така, сякаш виждаше непознат. Повдигна вежди, ухили се глупаво и махна с ръка.

— Здрасти, маце! — каза тя и намигна.

Момичето в огледалото също намигна.

— Извинявай, извинявай. Трябва да вдигна телефона.

Мина странично покрай масичката за кафе. В трапезарията беше тъмно и се наложи да се хване за един стол, за да не падне. С три дълги крачки успя да се добере до вратата на кухнята. Подпря се с рамо на рамката и вдигна слушалката.

— Ало? — произнесе внимателно тя.

В отговор прозвуча тих съскащ шепот.

— Ало? — повтори тя.

— Ш-ш-ш… ш-ш-ш… ах.

— Лесно ти е да го кажеш — каза тя и се изхили. — Хайде де, кой е?

— С-с-с… Синтия.

— Не. Аз съм Синтия. Кой се обажда?

— С-с-студено е.

Дрезгавият глас я накара да потръпне. Тя плъзна ръка по стената и напипа ключа на лампата. Светлината заля кухнята.

— Не съм в настроение за шегички — каза тя.

— Липсваш ми… Синтия.

— По-добре кажи кой си.

— Нима… си ме забравила… толкова… скоро?

Тя затвори.

— Тъпанар — промърмори тя и разтърка ръце.

Кожата й беше настръхнала. Зърната на гърдите й стърчаха през меката дантела на нощницата. Трябва да се загърне в халата. Ще се почувства по-добре. Може и да си пийне още малко вино.

Тя дръпна вратата на хладилника и извади висока тънка бутилка шардоне.

Телефонът отново издрънча и я накара да подскочи. Тя грабна слушалката.

— Ало?

— Синтия — прошепна същия глас.

— Кой, по дяволите, се обажда?

— Аз… те искам… тук, при мен. Толкова е тъмно. Толкова студено.

— Кой е?

— Мъ-мъ-мъ… мъъъъъ… Мъри.

Бутилката се хлъзна от пръстите й. Тупна на земята, но не се счупи. Само се търкулна и спря.

— Ти не си в ред.

— Не. Мъртъв съм.

— Ти си ненормален перверзен тип и аз сега ще повикам ченгетата.

— О, Синтия. Толкова ми е студено. Имам нужда от топлината ти. Искам да се любим.

— Лайно!

— Идвам при теб.

Тя тръшна слушалката. Дръпна шнура и изключи телефона. Втурна се в спалнята и изключи и втория апарат на нощното шкафче.

Така!

Мръсник! Лайно! Не познаваше никой, който би бил способен на такова нещо. Сигурно е някой непознат, който е взел номера й от указателя. Сигурно звъни подред на всички вдовици.

Ненормален!

Искам да се любим.

Идвам при теб.

Не, няма да дойде.

Сигурно е просто психопат, който се гаври по телефона.

Тя легна на мекия килим до леглото. Таванът бавно се завъртя.

Дали да не отскочи до Барбара?

Да, но тя е на двадесет минути път по магистралата. Не съм в състояние да карам.

Дали да не се обадя на Барбара? Да я повикам да дойде?

Може.

Той няма да дойде. Тия типове никога не го правят. Така казват ченгетата по телевизията. А типовете винаги идват. Но това става във филмите. Този няма да дойде.

Някакъв безобиден психопат.

Психопат. Отвратителна дума, „психопат“.

И изведнъж осъзна, че ще повърне. Хвана се за устата, изправи се на крака и се втурна към банята. Стомахът й се свиваше. Гърлото й се напълни. Тя подложи шепи под брадичката си, мъчейки се да задържи топлата течност, и в този миг стигна до тоалетната. Надвеси се и повърна. Разплака се.

Когато свърши, тя се избърса с тоалетна хартия. Запали лампата в банята. Деколтето на нощницата й се беше изцапало. Опита се да избърше част от мръсотията с ръка и дори й мина през ума да изхвърли нощницата, но Мъри й я беше подарил на последния им празник на Свети Валентин.