Облак врабчета

Някои вярват, че победата е резултат на върховна стратегия.

Други вярват в доблестта.

Някои възлагат надеждите си на боговете.

Има такива, които основават вярата си на шпиони, убийци, съблазни, предателства, корупция, алчност, страх.

Това са измамни пътища поради една проста причина. Само една мисъл за победата и ще загубиш истинската, докато стискаш в ръка фалшивата.

Коя е истинската? Когато остриетата на враговете ти те нападат безмилостно, а животът ти виси на косъм, тогава ще разбереш.

Ако не разбереш, значи си живял живота си напразно.

Судзуме-но-кумо (1599)

Сайки каза:

— Беше невнимателен, преподобни абате, като не доведе другия чужденец с теб. Според пророчеството един чужденец ще спаси живота на нашия господар в Новата година. Все още не знаем кой.

Сохаку пренебрегна саркастичната нотка в гласа на Сайки, когато той произнасяше бившата му духовна титла.

— Казвах на господаря Генджи да направим така. Той отказа с аргумента, че вече е срещнал чужденеца от пророчеството, който е спасил живота му.

— Владетелят Киори възложи на нас тримата да пазим внука му — припомни им Кудо. — Това означава понякога да сме непреклонни дори срещу възгледите, изразени от младия господар. Животът му е по-важен от това дали ще спечелим, или изгубим благоволението му.

— Давам си сметка за това — отвърна Сохаку, — но едва ли мога да давам заповед за действия в пряко противоречие с неговите команди.

— Слаб аргумент — възпротиви се Сайки. — Можеше да уредиш чужденецът сам да дойде в Йедо, може би в резултат на „недоразумение“. Нашият господар би го приел.

— Благодаря за инструкциите — каза Сохаку. С нарастващо раздразнение той се поклони с прекалено покорност. — Моля, дайте ми още насоки. Какво „недоразумение“ бих могъл да използвам, за да му попреча да върне господаря Шигеру на служба?

— Благодаря ти, че повдигна друг важен въпрос — рече Сайки и върна пресиления поклон на Сохаку. — Може би ще бъдеш така любезен да ни кажеш подробно как се случи това. Моето бедно съзнание отказва да си обясни как е станал възможен подобен опасен и абсурден обрат на събитията.

— Мога ли да предложа да говорим по-тихо — намеси се Кудо. — Обикновено гласовете се чуват надалеч от мястото, където сме ние. — В интерес на истината както Сайки, така и Сохаку говореха приглушено. Бързо покачващото се равнище на вежливост обаче бе ясен сигнал за опасност. Това бе обичайната прелюдия към внезапен дуел. Предупреждението, което отправи Кудо, беше неговият начин да обезвреди взривоопасната ситуация.

Тримата мъже се намираха сред развалините на една от стаите, която гледаше към централната градина. Забележително бе, че самата градина бе оцеляла от обстрела. Дори фигурите, нарисувани в пясъка, се бяха запазили. Същото не можеше да се каже за покрива. Покривът, стените и по-голямата част от пода липсваха. Сайки, Сохаку и Кудо седяха в един запазен ъгъл, техните слуги стояха на стража там, където преди това бе прагът. Промяната на обстоятелствата не се отразяваше от ничие положение, поведение или формалност.

— Царят объркване и страх, ширят се спекулации — продължи Кудо. — Никой не знае кой е извършил нападението или защо. Ние сме водачи. Всеки ще търси нас за отговорите. Не трябва ли да търсим тези отговори, вместо да вменяваме вина?

— Отговорите не са важни — отговори Сайки. — Онова, което е от значение, е поведението ни. Ако сме уверени, онези, които ни следват, също ще бъдат уверени, независимо дали те — или ние — знаят нещо или не.

Сохаку се наведе напред.

— Не бива да се отклоняваме по незначителни подробности за чужденеца или за Шигеру. Истинският въпрос е много по-сериозен.

— Съгласен съм — каза Кудо. — Трябва да постигнем решение по критичния проблем.

— Не вярвам очевидното заключение да е налице — отбеляза Сайки.

Сохаку и Кудо се спогледаха изненадани.

— Пропускам ли нещо? — попита Сохаку. — Когато се срещнахме предишния път, от всички нас ти най-много настояваше за назначаването на регент, който да държи реално властта в провинцията. Ако си спомням правилно, ти каза, че младият господар е дилетант, който ще доведе нашия род до разруха.

— Може би е трябвало да го характеризирам като прекалено рафиниран вместо като дилетант.

— А какво мислите за увлечението му по чужденците християни? — попита Кудо. — Несъмнено ти не си променил мнението си за тях.