Облак врабчета

— Както знаеш, нямам привилегията да служа на шогуна — рече Шигеру. — Освен ако господарят не ми предаде същите заповеди, те не съществуват за мен. — От начина, по който Каваками държеше седлото си, Шигеру можеше да съди, че не е добър ездач. Това означаваше, че ще може да стигне до него, преди мъжът да успее да обърне коня си и да побегне. Изчисли разстоянието между двамата на пет удара на сърцето. Ще се наложи да съсече първо десет от нападащите мъже, но това нямаше да е проблем. Всичките му потенциални опоненти бяха напрегнати от страх. Те вече бяха почти мъртви.

— Господарю Каваками, каква изненада! — Сайки приближи напрегнатите редици на врага съвсем небрежно. Изглежда, сякаш не виждаше извадените мечове. — Бих ви поканил вътре да се освежите. Но както вече забелязахте, нашите възможности да предлагаме гостоприемство са ограничени понастоящем. Може би друг път?

— Сайки, вразуми господаря Шигеру, ако можеш. — Той погали неспокойния си кон по гривата. — Отказва да ми разреши да вляза, както е заповядал шогунът.

— Простете противопоставянето му, господарю Каваками — рече Сайки и отиде в средата на образувания от извадените проблясващи остриета полукръг. — Мисля, че господарят Шигеру е прав да ви отказва достъп.

— Какво?

— Според протоколите от Осака шогунът трябва да информира великия владетел за всяка инспекция най-малко две седмици преди уречената дата. Като главен управител на провинция Акаока трябва да ви информирам, че моят господар не е получил подобно предупреждение.

— Протоколите от Осака са отпреди двеста и петдесет години.

— Независимо от това — Сайки се поклони още по-дълбоко и усмивката му стана още по-широка, — те все още са действащи.

На лицето на Каваками се изписа умно изражение.

— Доколкото си спомням, протоколите не се изпълняват във време на война.

— Така е, но ние не сме във война.

Горящо здание зад Каваками се срина, а конят му, обзет от паника, се издигна на задните си крака. Мина известно време, преди да успее да го овладее.

— Ако това не е война, то е забележително добра имитация — отбеляза Каваками.

— Разсъждавах за условията на реалното й обявяване — настояваше Сайки, — за което протоколите упоменават изрично. Обявил ли е шогунът война на някого?

Каваками се намръщи.

— Не, не е.

Обърна коня си и рязко се отдалечи, оставяйки Мукай да заповяда на хората си да приберат оръжията си и да се оттеглят.

— Дипломатичен както винаги — каза Шигеру и върна мечовете в ножниците им.

— Благодаря ти — отговори Сайки, въпреки че не смяташе, че Шигеру е искал да му направи комплимент. — Отново приличате на себе си, господарю Шигеру, и то точно навреме.

— Господарю — каза Хиде, — Старк носи скрито огнестрелно оръжие.

— Да, знам — каза Генджи. — Не се притеснявайте. Той не представлява заплаха за мен.

— Сигурен ли сте, господарю.

— Да.

Хиде се отпусна. Ако това бе въпрос на пророчество, тогава то бе извън обсега на неговите отговорности.

Генджи се засмя. Беше успокояващо да има за главен телохранител човек, чието съзнание можеше да чете толкова ясно, сякаш наистина можеше да чете мисли. Той попита:

— Ханако добре ли е?

— Не знам, господарю.

— Не си ли я намерил?

— Не съм я търсил.

— Защо?

— Отговорността ми е да гарантирам вашата безопасност. Не мога да се отклонявам по лични проблеми.

— Хиде, ти говориш за своята годеница, бъдещата майка на сина и наследника ти; доживотната ти приятелка и спътница.

— Да, господарю.

— Затова я намери. Шимода ще ме защитава в твое отсъствие, нали, Шимода?

— Да, господарю.

Хиде се поклони до земята.

— Ще се върна бързо.

— Ще се върнеш утре сутринта — нареди му Генджи, — след закуска. И още нещо. Не се покланяй толкова ниско. Като главен телохранител не е редно да се разсейваш от заобикалящата среда, макар и моментно.

— Слушам и се подчинявам, господарю.

— Добре. Отиди да намериш невестата си.

Хейко изчака, докато Хиде си тръгне и Шимода се оттегли на дискретно разстояние. Те седяха на възглавниците под голямата тента, издигната до крайбрежната стена, единствената част от стената, оцеляла от обстрела. Лекият бриз донесе аромата на морето.

— Как е възможно да се промениш за толкова кратко време — рече Хейко. Тя докосна бутилката му за саке. Удовлетворена, че тя е с доста по-различна от околната температура, тя напълни чашата на Генджи.

— Какво имаш предвид?

— Преди седмица ти беше номинален водач. Фикция, зачитана единствено от наследствените ти васали. Сега ти си истински техен господар. Доста забележителна трансформация.

— Кризите променят хората — отговори Генджи, като на свой ред напълни чашата на Хейко. — Ако те имат късмет, кризата им показва какво е наистина от значение.

Тя се обърна, замаяна от открития му поглед. Колко трудно бе да си влюбена в него. Още по-трудно бе сега, когато той отвръщаше на любовта й. Ако бяха фермери или магазинери, или рибари, можеха да отдадат живота си на чувствата си свободно, без да се притесняват от скрити последици.

— Завладян си от емоциите на момента — рече тя. — Няма да запомня нищо от това, което ми каза днес.