Облак врабчета

— Много съм щастлива за теб — каза Ханако. — Без съмнение ще се държиш с голям кураж и чест. — Тя отново се поклони ниско. — Моля те, извини ме за малко. Трябва да обслужа господаря Шигеру и господаря Сайки. Ще се върна при теб, господарю мой, щом задълженията ми го позволят.

Едва когато я проследи с поглед да се отдалечава — не по най-късия път през руините, а точно там, където преди беше вътрешният коридор, сякаш нищо не се бе случило — Хиде осъзна, че тя го е нарекла „господарю мой“ — така трябваше да бъде наричан той сега. Началник на охраната беше поземлена титла. Въпреки че владетелят Генджи не го беше уточнил, сигурно щеше да го направи при новогодишните си прокламации.

Хиде си припомни топлината, която почувства, когато ръцете им се докоснаха преди малко. Това беше първият им физически контакт. Той осъзна, че обича Ханако от много време, без да го е знаел. Ала владетелят Генджи е знаел. За пореден път Хиде бе трогнат до сълзи от благодарността, която изпитваше. Колко благословен беше, всички те бяха, да служат на такъв далновиден господар.

Отиде да огледа стаята си, да провери дали още е цяла. Надяваше се да е останала поне една стена, за да осигури на него и на невестата му известно уединение през нощта.

Ханако се опита да съсредоточи цялото си внимание върху устойчивостта си. Заради разрушенията доста често стъпваше накриво. Да върви тромаво и да падне пред очите на бъдещия си съпруг в навечерието на първата им интимност — имаше ли нещо по-унизително? Ала усилията й да се съсредоточи бяха напразни. Мислите й я понесоха назад десет години и върнаха спомена за гласа на владетеля Киори.

— Ханако.

— Господарю мой. — Тя падна на колене и притисна челото си към земята. Тялото й потрепери от страх. Докато вървеше гордо с вирната брадичка, тя беше толкова доволна, че е поставила на място това необщително, красиво момче, че пропусна да забележи присъствието на самия велик владетел.

— Ела с мен.

Примижавайки, без да може да се контролира от меката пролетна слънчева светлина, тя го следваше с наведени очи, сигурна, че я водят към смъртта й. Защо иначе великият владетел ще благоволи да разговаря с нея, осиротялото незначително същество, дошло в този удивителен дворец само заради доброжелателността на стария Дзенген, селския свещеник?

Дали момчето беше роднина на владетеля, любим племенник може би? Беше ли обидила необмислено не когото трябва толкова скоро след пристигането си? Сълзите напълниха очите и започнаха да се стичат по бузите й. Колко се срамуваше, че бе подвела Дзенген. Той бе направил всичко възможно, за да й помогне след смъртта на родителите й, а тя бе пропиляла шанса. И всичко заради гордостта й. Дзенген й бе повтарял. Недей да градиш високо мнение за себе си, Ханако; егото не е нищо друго, освен илюзия. Да, абат Дзенген, отговаряше тя всеки път. Ала не си бе извадила поука, а сега бе твърде късно.

Пред себе си чуваше звука от самурайски сблъсък в двора за тренировки. Нямаше съмнение. Щеше да бъде екзекутирана. Как щеше да се изправи пред родителите си в Чистата земя? Не, не биваше да се тревожи за това. Тя не бе достойна за спасението на Амида Буда. По-скоро щеше да отиде в някоя обител в Ада, за да се освободи от кармата на злото, с вещицата хермафродит Кичи, изнасилвача Гонбе и прокажения Исо. Може би на това ужасно място тя ще стане слугиня на Кичи и жена на Исо.

— Йе-е-е-е-й!

Свирепите бойни викове я ужасяваха толкова много, че тя не смееше да погледне и се блъсна във владетеля Киори, който бе спрял в средата на двора за тренировки. Ханако отскочи ужасена, но той не й обърна внимание нито когато се блъсна, нито когато отстъпи.

— Господарю! — Въоръженият самурай, който извика, падна на едно коляно и наведе тялото си под четирийсет и пет градуса, „съкратения“ поклон на бойното поле. Другите побързаха да го последват.

— Продължавайте — нареди владетелят Киори.

Те станаха и продължиха привидната си битка. Отначало Ханако не разбираше защо никой не умира. После забеляза, че те се бият с мечове от тежък черен дъб вместо със стоманени.

— Другите родове използват бамбукови пръти за тренировки — обясни й владетелят Киори. — Прътите не причиняват наранявания и затова са безполезни. В ръцете на добрия боец черният дъб може да чупи кости, а понякога убива, дори когато ударът попадне върху броня. Тренираме по този начин, за да има винаги елемент на реална опасност. Тренировка без опасности не е тренировка. — Той я погледна. — Защо тренираме?

— Защото сте самураи, господарю.

— Какво е самурай?

Тя бе изненадана, че той й задава въпроси, вместо да я убие незабавно. Беше благодарна за отлагането. През тялото й премина вълна от замайване и повдигане при мисълта, че може да бъде завлечена в брачното адово ложе на прокажения Исо.

— Воин, господарю мой.

— А кога за последен път имаше война?

— Преди двеста години, господарю мой.

— Тогава каква е ползата от практикуването на тези бойни изкуства? Ние живеем в мир.

— Защото войната може да започне всеки момент, господарю мой. Самураите трябва да са готови.

— Готови за какво?