Облак врабчета

Сайки обмисли дълбокото значение на тези думи. В продължение на двеста шейсет и една години губещите в тази битка не преставаха да мислят за нея като за нещо незавършено, неокончателно. Неокончателно въпреки фактическия упадък на Западното регентство, пълното унищожение на управляващия по онова време род на Тойотоми, смъртта на близо сто хиляди воини само за един ден и очевидно трайното издигане на хората от рода Токугава до шогунския пост. Неокончателно заради абсолютното нежелание на всеки жив самурай да приеме поражението. Какво бе окончателно? Единствено смъртта. Когато въпросът се разглеждаше безпристрастно, всичко изглеждаше налудничаво. Това обаче беше позицията, която споделяше Сайки, въпреки че съзнаваше нейната ирационалност. Какво друго би могъл да стори? Той също беше жив самурай.

Сайки каза:

— Изпълнен съм с благодарност, че това става по времето, в което аз живея. — Дълбочината на емоциите му предизвика сълзи в очите му. Колко благословен беше, че бе предопределен да участва във войната. Баща му и дядо му, много по-достойни воини от него, живяха и умряха в мир. Той бе онова същество, което получаваше възможността да възстанови честта на предците си.

— И аз — каза Шигеру.

В продължение на няколко минути нито един от мъжете не каза нищо. Сайки сипа чай на Шигеру. Шигеру сипа чай на Сайки.

Този ден времето бе необичайно меко за зимата. Сайки вдигна глава и огледа небето. Стратосферните ветрове, които не се усещаха тук, долу, рисуваха бели линии по бледосинята равнина. В този момент от вечността той почувства цялата яркост на живота с всяка клетка от своето същество.

Шигеру от своя страна си припомни какво е чувството да измъкнеш древен меч от ножницата. Неуместната намеса на Сайки му бе попречила да изпита тяхната острота върху този идиот, Лепкавото око Каваками. Ала дори само изваждането им от ножниците беше въодушевяващо изживяване. В момента, в който освободи остриетата, той знаеше, че ще бъде последният Окумичи, който ги е държал в битка. Не знаеше кога ще е това. Не можеше да го види ясно. Нито знаеше кой ще е последният му противник, както и какъв ще е изходът от битката. Единственото, което знаеше, беше, че тя ще е последната и от това сякаш някаква тежест притискаше сърцето му.

По време на изтощителния мир, последвал Секигахара, шогунът Токугава постанови смесица от условия и собственост на най-прочутите мечове в областта, наречена мейто. Мечовете, които принадлежаха на Шигеру, „Ноктите на врабчето“, не бяха включени, защото владетелят на Акаока — по онова време Уеномацу, отказа да участва в каквото и да било начинание под егидата на Токугава, отнасящо се до мечовете, душата на самурая. Декларацията на Уеномацу по въпроса, надлежно записана в тайните архиви на рода, беше известна на всеки Окумичи.

Нека онези, които предпочитат чая пред битката, казваше владетелят, съставят списък на прочути чаени чаши.

Въпреки че не бе обсъдено нищо конкретно, вече се стигаше до същността на срещата. Шигеру и Сайки бяха потвърдили ангажимента си към Генджи като велик владетел на Акаока; те бяха обещали да му помогнат да свали шогуна Токугава, въпреки че щеше да им струва живота; те се бяха договорили да оставят настрана различията си — например по въпроса за мисионерите, — докато не се разреши по-важният проблем. Нищо от това не бе декларирано ясно. Ала всичко се подразбираше.

— Ситуацията в манастира Мушиндо не беше такава, каквато трябваше да бъде — рече Шигеру.

Сайки знаеше, че той не говори за собственото си неотдавнашно затворничество, а за надеждността на Сохаку като на един от ключовите васали на владетеля Генджи.

— Нито пък ситуацията в „Спокоен жерав“.

Шигеру кимна. И така, Кудо трябваше да бъде елиминиран, както и Сохаку. По този въпрос нямаше нужда да се казва нищо. Времето за действия не бе настъпило все още. Условията трябваше да назреят, а когато това се случеше, действията щяха да се разгърнат както трябваше. В този случай тайните убийства не бяха проблем. Нито Сохаку, нито Кудо можеха да се надяват да задържат лоялността на собствените си васали, ако използваха нечестни средства, за да убият Генджи. Подобно предателство щеше да ги опетни преди изкуплението. Те можеха да триумфират чрез открит бунт и победа на бойното поле. Те щяха, разбира се, да изберат времето и мястото, за да постигнат най-голямо преимущество. Подобна възможност щеше да им се предостави много скоро.

— Ще препоръчаш ли изтегляне от Йедо?

— Няма друга възможност — каза Сайки.

Шигеру обмисли възможните маршрути. Прекосяването на океана бе невъзможно. Чуждестранният флот, който бе обстрелвал Йедо, можеше лесно да реши да потопи японските кораби, без да задават въпроси. Дори без заплахата, която те представляваха, проблем беше и флотът на шогуна. Той не беше многоброен като чуждестранните сили, но беше достатъчно силен да унищожи всичко, което Акаока можеше да извади в морето. Най-бързият маршрут по земя беше покрай Вътрешно море. За жалост, владенията там бяха лоялни на шогуна. Значи оставаха само планинските пътеки.