Облак врабчета

— Пътят към къщи е дълъг и пълен с рискове — отбеляза Шигеру.

Сайки каза:

— Изпратих емисар в „Облак врабчета“ един час след нападението. Пет хиляди мъже ще бъдат разположени по източната граница на провинцията до две седмици, готови да ударят в нашата посока, ако се наложи.

— Това би означавало война.

— Да.

Шигеру кимна.

— Много добре. Предполагам, че тръгваме сутринта.

— С одобрението на нашия господар.

Според Хейко другите мисионери от „Правдивото слово“ са на място, наречено Мушиндо, манастир в друга провинция, на север от града. Малко след тяхното пристигане преди година там имало чума. Не се знаело колко от тях са оцелели и кои са.

Имате ли приятели сред тях?

Да, някого, когото трябва да видя.

Тогава се надявам, че този човек е все още сред живите.

И аз.

Ако не е, какво казва религията ви?

Не разбирам какво имате предвид.

Ако някой, когото обичате, умре, някога виждате ли го отново? Според вашата религия?

Християните вярват, че животът след смъртта е вечен. Добрите отиват на небето, лошите в Ада. Кого ще видиш, зависи от това къде ще отидеш.

Старк обмисляше да открадне кон и да отиде сам до Мушиндо.

Хейко му бе казала, че на лорд Генджи са му трябвали три дни, за да стигне дотам. Това беше неговата страна, той познаваше пътя и беше владетел. Въпреки тези предимства той се бе натъкнал на съпротива и трябваше да си пробива път. Старк си даваше сметка, че шансовете му да стигне там сам бяха минимални.

Беше чакал дълго време. Трябваше да чака още малко. Освен ако нападението не предизвика заповед на шогуна за експулсирането им. В този случай минимални беше повече от никакви. Трябваше да обърне повече внимание, когато Кромуел изнасяше на борда на кораба лекции по география на Япония. Имаше четири основни острова, спомни си той, а онзи, на който се намираха, най-големият, се наричаше Хоншу. Мисията на „Правдивото слово“ трябваше да бъде построена именно тук, на Хоншу. Поне беше на правилния остров. Това бе началото.

Хейко се бе извинила преди малко, защото трябваше да придружи владетеля, и остави Старк да преброди останките необезпокояван, за да открие най-ценната си вещ. Току-що бе намерил големия си револвер четирийсет и четвърти калибър под някакви разпръснати библии, за щастие неповреден, когато неочаквано се появи Емили. Той бързо пъхна оръжието под една Библия. Страхуваше се, че го е видяла, но тя не каза нищо.

— Можем ли да говорим откровено, Матю?

— Разбира се. — Той се огледа. Нямаше стол, който да й предложи.

— Съвсем удобно ми е да стоя, благодаря ти. — Направи пауза и погледна към земята. Пръстите на ръцете й бяха здраво сключени. Тревогата изопна устните й и тя се намръщи. Пое дълбоко дъх и в следващия миг думите й се посипаха като водопад. — Трябва да остана в Япония. Трябва да продължа, както планирахме с теб и със Зефаная, и да довършим строителството на мисията тук. Трябва, Матю, трябва. И единственият начин да го постигна е с твоя помощ.

Пламенността на Емили му направи силно впечатление. Тя беше решена, както и той. Ала нейната решителност се основаваше на вярата й, а неговата — на отсъствието на вяра.

— Винаги съм готов да ти помогна, Емили, колкото мога. Ала това, което искаш, може да се окаже невъзможно сега. Обстрелът несъмнено ще породи гняв срещу нас, защото сме чужденци, тъй като корабите, които го извършиха, бяха чужди. Тук няма да е безопасно. И може да нямаме никакъв избор. Японското правителство може да ни нареди да напуснем.

— Ако това се случи, ще го направиш ли?

— Не — отговори Старк. — Няма. Дойдох в Япония с определена цел и няма да си тръгна, докато не я постигна.

— Тогава ме разбираш, защото аз се чувствам по същия начин.

Старк поклати глава. Как можеше да й обясни. Никак. Единственото, което бе в състояние да каже, бе:

— Очаквам да умра тук.

— И аз съм готова на същото.

Не, искаше да каже Старк, не е същото. Ти си дошла да разпространяваш Божието слово. А аз дойдох да отнема човешки живот.

Старк спря, преди да изкачи последното възвишение по пътя към ранчото, и закопча новата си блестяща метална петолъчна звезда, на която в полукръг в средата бе изписано „Аризонски рейнджър“. Пълномощията на губернатора бяха в чантата на седлото му, заедно с десет златни слитъка, които губернаторът нарече премия при назначението. Не разбираше защо губернаторът ще иска да плати на някого само защото е бил назначен на работа, преди да е свършил каквото и да било, но не възнамеряваше да спори с човека, каза му „благодаря“ и взе парите заедно със звездата и пълномощията. Вероятно проблемите, които имаха там с апачите, изменниците, бандитите и дребните нарушители, бяха по-лоши, отколкото той бе чувал, което звучеше достатъчно зле. Това обаче бе възможност и той щеше да се възползва максимално от нея.