Облак врабчета

Закопча звездата на връхната си дреха, преди да изкачи възвишението, защото понякога, особено когато времето беше меко, както днес, Беки и Луиз се разхождаха надалеч от къщурката, докато играеха, и той искаше те да видят звездата, щом го зърнат. И двете бяха много ентусиазирани, когато той тръгна, пастрокът им щеше да стане рейнджър и това бе повод за радост. Вярно, не от прочутите тексаски рейнджъри, но рейнджърът си беше рейнджър.

Момичетата имаха нужда от другарчета на тяхната възраст, също от училище, а в Тъксън имаше и двете. През тази година, която прекара с Мери Ан и двете момичета, той живя добре в ранчото — по-добре от добре. Беше обаче време това да приключи и четиримата да започнат нов и по-хубав живот в Аризона.

Нещо го накара да спре на половината път по възвишението. Не можеше да каже какво е, просто безпокойство. Взе карабината от калъфа отзад и се заслуша. Ето какво било. Не чуваше нищо. Стадото му бе малко, нямаше нищо общо с препускащите реки добитък край Далас и Хюстън. Но като всяко друго издаваше звук, който се чуваше отдалеч, тихо приглушено трополене, което говореше за наличието на много търбуси и не особено много мозък. По тишината той се досети, че добитъка го няма, затова не беше изненадан от първото нещо, което не видя, когато прехвърли хълма — своето стадо.

Следващото нещо, което не видя, изсмука топлината от кожата му и лиши погледа му от цветове. Не виждаше нищо друго да се движи, освен прахта и клоните на ниските храсти и дърветата, а от къщурката не се чуваше и звук.

Старк пришпори коня си в галоп надолу по хълма, в главата му нямаше нищо, сърцето му бе обзето от непреодолима празнота. На половината път надолу по хълма той видя двете си кучета да лежат точно пред оградата, застреляни в корема, подути от процесите на разлагане. Не се виждаха гадини, които да пируват с труповете им. Причината можеше да е само една. Наблизо имаше нещо по-добро.

Той скочи от седлото, прехвърли карабината в лявата си ръка, а с дясната измъкна револвера си четирийсет и четвърти калибър. Остана на място дълго време, преди да тръгне към дома си. Държеше и двете оръжия на равнището на раменете, готов да стреля. Знаеше, че те са безполезни срещу онова, което щеше да види. Направи го, защото знаеше, че не може да стори нищо друго.

Все още беше на десетина стъпки, когато вятърът промени посоката си и вонята го удари в носа. Онова, което бе останало от мозъка му, се съсредоточи върху поддържането на оръжията, насочени в правилна посока. Той почти не забелязваше спазмите в стомаха си, киселинната течност, която си проправяше път към гърлото и в устата му, разхлабването на ставите и отпускането на мускулите му.

— Мери Ан.

Стори му се, че някой друг е там и вика името й, докато не позна собствения си глас.

Придвижи се напред, прекрачи прага и не можа да асимилира видяното. Бяха живи, трябваше да са живи, защото се движеха, или най-малкото одеялата, с които бяха покрити, мърдаха. Мери Ан сигурно ги беше купила от мексикански търговци, когато той вече е отсъствал. Бяха украсени с онези геометрични мотиви, които се предпочитаха на юг от границата. Пролетта не предполагаше да се завият с толкова много одеяла, не и през деня. Може би бяха хванали настинка. Сигурно беше така, защото под одеялата бяха увити в кожи.

После едно парче кожа се отдели от останалите, а одеялото, което бе най-близо до него, мръдна и го покри.

Дори когато ги чу, той не знаеше какво чува, докато едва не стана твърде късно. През последвалите седмици звукът понякога идваше при него от нищото, така ясен, както първия път, и когато го чуеше, той страстно желаеше да е умрял от гърмящите змии. Никога не бе виждал толкова много змии на едно място, никога не бе чувал такова трополене, все едно тракаха костите на мъртвец. Бяха дошли на банкет, някои така се бяха наяли, че не можеха да се навият. Плъховете, ненаситни за разлагаща се плът, бяха твърде дебели, за да избягат.

Единственото, което можеха да сторят, бе да пищят пронизително, докато гърмящите змии трополяха и ги поглъщаха.

Могли са да подпалят къщурката. Повечето от онези, които биха направили това, което бе сторено, щяха да я подпалят. Имаше само една причина, поради която не са го направили. Искаха той да види. Това не стана благодарение на змиите и плъховете. За Старк оставаше да си представи какво бяха направили на единствените трима души в света, които някога бе обичал.

Той отстъпи назад, бавно. Опиянени от звука на собственото си тракане, змиите започнаха да се нападат една друга. Старк затвори вратата и капаците на прозорците. Първо запали покрива. Когато той пропадна вътре, той хвърли факли върху балите сено, които бе опрял в стените. Прекара останалата част от деня и цялата нощ, обикаляйки край огъня с лопата в ръка, готов да разчлени на две всяка гадина, която види. Не излезе обаче нито една.

На следващата сутрин на мястото на къщурката имаше ниска могила от овъглено дърво и камък.

Нищо не се движеше.

Старк се качи на коня си и се насочи към Ел Пасо да намери Етан Круз.