Облак врабчета

Когато започна да търси Ханако, Хиде бе поразен от размера на разрушенията. Свирепо земетресение бе опустошило Йедо, когато бе дете, последвано, както често ставаше при земетресенията, от пожар, изпепелил половината град. Дворецът „Спокоен жерав“ бе превърнат в димяща купчина останки, със смазани и разчленени тела, пръснати навсякъде, а въздухът беше зловонен от обгорената човешка плът. Стомахът на Хиде се разбунтува, когато си представи каква миризма различават ноздрите му. Започна да се бори едновременно с повдигането в стомаха и сълзите в очите.

В развалините на стаите на чужденците той видя парче ярък плат от кимоно, притиснато под паднала греда. Коленичи, взе го и го хвана нежно в две ръце. От нейната дреха ли беше? Когато я видя за последен път, облеклото й бе изработено от подобна материя, помисли си той, но не беше сигурен. Защо не беше по-наблюдателен? Как бе заслужил да бъде главен телохранител, след като дори не можеше да разпознае кимоното на бъдещата си жена?

Тази мисъл едва се бе появила в главата му, когато Хиде я отхвърли. Повече не можеше да се отдава на подобни вътрешни съмнения. Господарят му го бе назначил на този пост. Да се съмнява в способността си да изпълнява задълженията си означаваше да се съмнява в господаря си. Лоялността изискваше да вярва в себе си, защото господарят вярваше в него. След като изживя една своя грешка, сега трябваше да положи усилия да се поправи, да стане мъжа, когото господарят му бе видял в него. Това бе негово задължение. Хиде стана. Стойката му бе изправена и излъчваше увереност.

Ала парчето коприна бе все още в ръката му и сълзите пълнеха очите му. Какво му бе хубавото, след като нямаше с кого да сподели новото си положение и посвещаването си в нова длъжност? Къде беше сладостта на триумфа, успокоителното присъствие на поражението, прославата и траура дори в смъртта на идеалния самурай?

Хиде беше шестнайсетгодишен и носеше първия си катана с нормален размер, когато се запозна с Ханако. По онова време тя беше деветгодишно сираче, току-що доведено в двореца от владетеля Киори по препоръка на възрастния абат Дзенген. Бузите му се зачервиха, когато си спомни първите думи, които й бе казал.

— Хей, ти, донеси ми чай.

Малкото момиче в избеляло памучно кимоно вдигна брадичка и каза:

— Сипи си сам.

— Не, ти ще ми донесеш, момиче.

— Няма.

— Ти си слугиня. Аз съм самурай. Ще правиш каквото ти заповядам.

Малкото момиче се разсмя.

— Самурай е владетелят Киори — рече то. — Самураи са господарят Шигеру, господарят Сайки, господарят Кудо, господарят Танака. А ти, ти си просто невъзпитано дете с нов неокървавен меч. — Смущение, изпълнено с гняв, го изправи на крака, ръката му хвана дръжката на катаната.

— Аз съм самурай. И мога да те съсека на момента.

— Не можеш.

— Какво? — Хиде се вцепени от наглите и неочаквани отговори на момичето. — Самураят има властта върху живота и смъртта на всеки селянин като теб.

— Не и ти.

— И защо не и аз?

— Защото съм от домакинското обслужване на твоя род. Ти си длъжен да ме защитаваш. Ако е необходимо — с живота си.

С тези думи малкото момиче се отдалечи, оставяйки засрамения Хиде с отворена уста, безмълвен, зад себе си.

Огледа руините на двореца. Да, не беше ли се случило тук, на същото място, преди много години? Той погледна в земята, както и тогава. Тя беше просто едно дете, но му бе припомнила нещо, което той никога не трябваше да забравя. Самураят бе защитник, а не арогантен безсрамник.

Това нагло малко момиче бе израснало като жена с достойнство и добродетели и, естествено, той я избягваше все повече с течение на годините, докато пиянстваше и проиграваше живота си на хазарт.

Какъв идеален избор за негова съпруга направи владетелят Генджи. А сега тя бе загубена завинаги.

— Хиде!

Той се обърна от звука на изненадания глас на Ханако.

Тя стоеше там, където някога имаше алея, а в ръцете си държеше табла за сервиране на чай.

Обладан от щастие, Хиде се втурна да я прегърне, но се спря точно преди да го направи. Вместо това се поклони.

— С облекчение виждам, че не си наранена.

Тя му върна поклона.

— За мен е чест, че проявяваш малка загриженост към маловажна личност като мен.

— Ти не си маловажна — опроверга я Хиде, — поне не и за мен.

Въпреки че бе невъзможно да се прецени кой бе по-изненадан от думите му, Ханако или самият Хиде, реакцията на Ханако беше доста по-драматична. Вцепенена от прямотата му, тя се олюля и щеше да изпусне таблата. Само бързата намеса на Хиде предотврати падането й. Когато той сграбчи таблата, тя небрежно го докосна с едната си ръка. Неочаквано усети, че се размеква от този жест, тяхното първо докосване.

Хиде й съобщи:

— Владетелят Генджи ми нареди да не се връщам до сутринта. След закуска.

Ханако се изчерви, защото разбра думите му.

— Нашият господар е много благосклонен — рече тя, скромно свела поглед.

Хиде имаше да споделя толкова много неща, че не беше в състояние да чака повече.

— Ханако, ние се бихме срещу войска на владетеля Гайхо по пътя към манастира Мушиндо. Въз основа на моите действия владетелят Генджи ме назначи за началник на охраната си.