Облак врабчета

— Винаги ще го помниш — увери я той, — както и аз. Не моментът е този, който ме е завладял. Това си ти, Хейко, само ти.

— Не е необходимо да ми говориш сладникави думички. — По лицето й се затъркаляха сълзи, но на устните й се изписа мила усмивка и дишането й остана спокойно. — Обичам те. Обичам те от момента, в който те срещнах. И ще те обичам до последния си дъх. Не е необходимо ти също да ме обичаш.

Той се усмихна с онази безгрижна усмивка, която винаги разтопяваше сърцето й.

— За мен наистина е досадно симетрично да те обичам с еднаква на твоята страст. Може би с времето ще се науча да те обичам по-малко. Това ще те удовлетвори ли?

Със смях Хейко падна в ръцете му.

— При моя чар? Опасявам се, че с течение на времето ще ме заобичаш повече, а не по-малко.

— Сигурна си, нали?

— Не, Ген-чан — отвърна тя. — Не съм, изобщо. Любовта е слабостта на жената, не е нейната сила. И независимо колко е красива, времето за пълното й разцъфтяване е кратко. Не очаквам да ме обичаш завинаги. Но, моля те, ако е възможно, бъди мил.

Той си помисли дали да не пъхне ръка през широкия ръкав на кимоното й, за да я погали. Ала денят бе студен и ръцете му бяха ледени. Нямаше да й е приятно и затова се въздържа. Докато тези мисли го вълнуваха, тя започна да се движи така, че нейната и неговата ръка се озоваха в кимоното на другия в един и същи момент. В момента, в който усети топлината на гърдите й, той почувства също острия студ на пръстите й върху собственото си тяло. Топлина и студ се сляха в едно. Кой от тях двамата, питаше се той, беше истинският гадател на мисли.

— Как другояче бих могъл да се държа освен мило? Когато съм с теб, когато само помисля за теб, цялата жестокост на света изчезва и моето сърце, цялото ми същество се размекват.

— Не цялото ти същество.

— Е, добре, може би не цялото ми същество.

Те не мислеха да се разсъбличат. Дори да бяха в убежището на най-вътрешните стаи на Генджи, пак нямаше да го направят, не и на среща през деня. Дрехите им бяха твърде сложни, особено облеклото на Хейко.

Кимоното й беше копринено, стил „омеши“ от тежък креп. Над него носеше дълго „хаори“, палто, подплатено срещу студа. Кимоното бе препасано с широк бродиран пояс „оби“, който бе привързан в панделка „фукура судзуме“, а на горния край за акцент имаше турнюр „оби-аге“, подпъхнат под него.

Можеше да се избира от над триста различни панделки и всеки ден Хейко използваше доста време, за да реши точно коя да завърже. Беше избрала модела „фукура судзуме“ — падащо врабче, защото си бе помислила, че е възможно днес Генджи да се завърне вкъщи, и искаше да отбележи случая с елегантно визуално напомняне за тотема на рода. Както се оказа, тя бе изчислила деня на пристигането му съвсем точно. Ако беше сгрешила, повече нямаше да завърже фукура судзуме. Това би било некрасиво. Ако изчисленията й се окажеха неверни, тя щеше да е пропуснала възможността и да приеме този факт.

Една тясна панделка „оби-джиме“ придържаше обито на място. Между кимоното и обито тя носеше корсет „оби-ита“, който служеше да предпазва кимоното от нагъване по линията на оби. Възглавничката „макура“ под панделката й помагаше тя да поддържа формата си. Една брошка „оби-доме“, прикрепена към панделка, малко по-тънка от оби-джиме, украсяваше обито отпред.

Под кимоното, обито, макурата, оби-аге, оби-джиме и оби-доме тя носеше „нагаджубан“, дълго до долу долно кимоно, също от коприна. Панделките, прикрепени към края на яката, минаваха през гайките на другата яка „чикара нуно“ и се завързваха така, че да направят подходящ отвор с големината на юмрук отзад на врата. Долният пояс „дате-маки“ беше завързан около нагаджубана.

Под нагаджубана беше долната риза „хададжубан“ и превръзката „сусойоке“. Под тях имаше различни подплънки на ключиците, корема и талията. Тъй като кимоното бе скроено с прави линии, тези подплънки бяха необходими, за да приспособят формата на тялото към естествените падащи гънки на дрехата. Нормално щеше да носи пояс около бюста си, който да притиска гърдите, за да не изпъкват. Ала тъй като очакваше завръщането на Генджи, тази сутрин не се бе привързала.

Въпреки че и Генджи, и Хейко останаха облечени, в дрехите им имаше достатъчно пролуки, които да позволят интимност от най-висок и най-близък порядък. Всъщност както топлината и студа бяха едно цяло, това важеше и за облеклото и пълната голота.

Дишайки тежко, Генджи каза:

— Ако любовта е твоята слабост, потръпвам, като си представя каква би била силата ти.

Стараейки се да не се задъхва, Хейко отвърна:

— Ти все едно ще потръпнеш, господарю мой.

Отклонил вежливо поглед, но неспособен да скрие усмивката от лицето си, Шимода безмълвно спусна краищата на палатката.