Облак врабчета

— Не, продължавам да виждам в тях опасност — отговори Сайки. Той си спомни демонстрацията на нескрити емоции, на която бе станал свидетел преди малко. — Във всеки случай опасността е по-голяма от всеки друг път. Възможно е в бъдеще срещу тях да бъдат предприети действия, тайно и без разрешението на младия господар, ако е необходимо.

Кудо кимна, отново бе придобил увереност.

— Взето заедно с всичко останало, поведението му към чичо му е съмнително.

— Питам се дали е така — възпротиви му се Сайки. — На пръв поглед е съмнително, съгласен съм. Обаче поставено в контекста на пророческите видения, е възможно да е изключително мъдър ход.

— Пророчески видения? — Сохаку беше бесен. — Откога вярваш в тази приказка? Никога не съм виждал доказателство, че владетелят Киори може да предсказва бъдещето, а аз му служих двайсет години. Що се отнася до владетеля Генджи, единственият интерес, който проявява към бъдещето, е с коя гейша ще спи тази нощ и чие саке ще купи за следващото събиране на гости, с които съзерцава луната.

— Шигеру е напълно луд — рече Кудо. — Бях сред онези, които го затвориха. Ако бяхте там, нямаше да сте толкова благосклонни. Седеше и се смееше, напоен с кръвта на собствените си роднини, съсечените тела на жена му, дъщерите му и неговия наследник пред него. Никога няма да го забравя. Бих искал да мога.

— Чувам и разбирам — съгласи се Сайки.

Сохаку и Кудо се спогледаха отново, този път смирено. Сайки бе изговорил любимата си фраза, онази, която показваше, че вече има мнение и то няма да се промени.

Сайки продължи:

— Колкото и убедителни да сте несъмнено, мнението ми за младия господар претърпя известна промяна. Въпреки че не съм сигурен в неговите пророчески способности, вече съм готов да призная възможността за тяхното съществуване. — Той посочи източния край на градината, където беше най-вътрешната част на двореца.

Сохаку погледна натам.

— Не виждам друго, освен руини. Неоспоримо доказателство за нуждата от драстична промяна.

— Аз също виждам руини — съгласи се Сайки, — но виждам и нещо друго, което ти убягва.

— И какво е то?

— Това са останките от жилището на владетеля Генджи.

— Да, знам. И какво?

— Щеше да бъде тук, когато започна обстрелът, ако не беше пътувал до манастира Мушиндо. — Сайки с благодарност забеляза, че по лицата на другарите му се появиха първите признаци, че проумяват думите му.

— Не би могъл да знае — възпротиви се Кудо. Но гласът му не издаваше увереност.

— Излиза, че е знаел — настоя Сайки.

— Нищо не е доказано — рече Сохаку.

— Нито опровергано — държеше на своето Сайки.

— Ако е знаел, защо не ни е предупредил? — попита Сохаку.

— Не претендирам, че разбирам мистичното пророчество — рече Сайки. — Ясно е, че трябва да отложим решението по този въпрос за по-късна дата. Междувременно се подгответе за път. Това място вече не е безопасно.

— Имаш предвид да препоръчаме евакуация в „Облак врабчета“ — поинтересува се Сохаку.

— Да, така е.

— Много трудно начинание от гледна точка на превоз и снабдяване — опонира му Сохаку. — Повечето владения между Йедо и Акаока са враждебно настроени към нас. Вътрешно море не е достатъчна бариера. Водите му обаче се патрулират от военноморските сили на шогуна. Прекосяването му до нашия остров при подобни обстоятелства ще бъде много опасно.

— Предпочитам опасното пред фаталното — настоя Сайки. — Не можем да останем тук.

— Има още едно съображение — продължи Кудо. — Шогунът не разрешава никой да напуска Йедо.

— Лоялността ми е към Окумичи-но-ками Генджи, велик владетел на Акаока — рече Сайки, — а не към узурпатора, който се фука с титлата шогун и заема двореца на шогуна. — Той се поклони и стана на крака. — Ако моят господар се разпореди да се подчинявам на този човек, ще го направя. Ако обаче ми нареди да го убия, тогава само собствената ми смърт ще ми попречи да изпълня тази заповед. Знам кой съм. Също така вярвам на вас. — Без да чака отговор, той се обърна и продължи към останките от жилището на своя господар.

— Той е упорит стар човек — отбеляза Кудо.

Сохаку изсумтя.

— Той беше упорит млад човек. Защо трябва годините да потискат най-характерното му качество.

— Съвсем ясно е, че никога няма да се съгласи на регентство. Самият той е убеден, че Генджи вижда бъдещето.

Повече думи не се чуха. След продължителна пауза Сохаку и Кудо се погледнаха очи в очи, поклониха се и се изправиха едновременно.

— Съжалявам, Емили — каза Старк. — Не мога да открия и следа от него.

— Може би ангелите са го пренесли, както мислеше той — отговори Емили, после на лицето й се изписа тъжна усмивка, която показваше, че не вярва в собствените си думи.

— Какво ще правиш сега? — попита Старк.