Обречен на мълчание

— Майор Оукс също е временно тук, както мен — каза Бен на Марси, издишвайки дима от цигарата си. — Но за разлика от мен, него не го чака военен съд. Защо казахте, че сте тук? — обърна се той към свещеника.

— Тук съм по специално поръчение на армейското духовно училище — обърна се свещеникът към Марси, — за да преценя равнището, на което се провеждат часовете по вероизповедание на младите хора по различните поделения и бази в района на Ню-йоркската митрополия.

— Колко интересно — каза Марси.

— Значи няма да четете служби в параклиса ни в базата? — попита Тайсън.

— Опасявам се, че не. Преподобният Пери е чудесен проповедник, ако желаете да чуете баптистка служба.

— Радвам се, че сте тук — кимна му Тайсън. Той решително постави ръката си на рамото на свещеника. — Миналата вечер имах спор с един колега във фоайето, отче. Той настояваше, че Йоан е казал: „И дойдоха при него фарисеите да го изкушават, и казваха му: Простено ли е на човека да напусне жена си по всякаква причина?“. Аз мислех, че е от Лука. Е, кой всъщност го е казал? — Тайсън се втренчи в преподобния Оукс.

— Йоан.

— Не, Марк.

— Правилно.

— Не, не е — каза Тайсън. — Казал го е Матей. Провалихте се на контролното по вероизповедание.

— На кого му пука за това, Тайсън? — отговори му с усмивка преподобният Оукс.

Марси отвори широко очи.

Мъжът издърпа ръката си от Тайсън и двамата се изправиха.

— Разкарай се, мошенико — каза Тайсън.

За секунда мъжът се втренчи в него, после кимна.

— Трудно е да се правиш на свещеник. Казах им го. Но ти си много добър. — Той се обърна и си тръгна.

Тайсън седна.

— Какво, за Бога… — възкликна Марси.

— Наистина, за Бога! Каква свиня!

— Кой?

— В това е въпросът — отвърна Тайсън.

— Този човек шпионираше ли те?

— Предполагам, че можеш да го наречеш и така. — Тайсън допи виното си. — Е, това бе един добър урок за тебе. Внимавай с кого говориш.

— Всичко това е много странно — въздъхна дълбоко Марси.

— Амин. — Тайсън погледна часовника си. — Трябва да се обадя по телефона. На този новия ми адвокат, Корва. — Той стана. — Няма да се бавя повече от десет минути. Поръчай кафе и десерт.

— Искам да си сложим телефон в квартирата — каза тя.

— Обади се да го поръчаш утре.

— Не мога. Нямам телефон.

Той се усмихна и излезе от трапезарията. Тайсън подмина телефонните кабинки и се насочи към изхода. Беше се обадил по телефона по-рано през деня и не на адвоката си, а на „Америкън Инвестигейтър“.

Той пресече каменната алея. Все още мокра от падналия вечерта дъжд и отвори тежката дъбова врата на музея с ключа си. Влезе и остави вратата лека открехната. Слабата светлина на охранителната система осветяваше манекените, облечени с униформи, препасани със саби и с пушки на рамо, които превръщаха залата в зловещо място. Тайсън отново си погледна часовника. Откъм вратата се чу някакъв звук, последван от леко поскърцване при отварянето й.

— Влезте — каза Тайсън.

На каменната алея пред вратата стоеше някакъв човек, който влезе в залата.

— Господин Тайсън?

— Точно така. Господин Джоунс?

— Да. — Уоли Джоунс остана до вратата и огледа затъмненото помещение.

Тайсън го наблюдаваше как стои на вратата и силуетът му се откроява на светлината на Офицерския клуб от другата страна на алеята. Той беше набит, носеше развлечена памучна фанелка и тънък панталон в същия стил. На рамото му висеше кожена чанта. Тайсън не можеше да види ясно лицето му, но изглежда мъжът бе на четирийсет и няколко години.

— Влезте и затворете вратата — нареди Тайсън. Джоунс направи още една крачка навътре към залата, но не затвори вратата.

— Тук ли искате да говорим?

— Да. Там отзад имам кабинет.

— Искате да ми разкажете вашата версия за станалото?

— Така казах на редактора ви.

— Чудесно. Много добре. Точно това желаехме през цялото време. Вашата версия за случилото се. Никога не сме искали да бъдем пристрастни. Никой не е искал да отправя злобни нападки и клевети срещу вас. Най-малкото пък аз. Бях в Корея. Повечето от читателите ни са патриоти. Нали разбирате? Така, че ще излезе хубав материал.

— Ще ми се да ви разкажа как бях измамен от армията. Но ако читателите ви са с патриотична нагласа, може би няма да искате да го публикувате.

— О, ще го публикуваме! Ще публикуваме каквото и да кажете.

— Добре. Последвайте ме. — Тайсън се обърна и направи няколко крачки. Погледна назад през рамото си и подхвърли: — Насам.

— Хей, сам ли сте? — каза с нервен смях Джоунс.

— Да. А вие?

— Също. Вижте, защо да не излезем навън? Да идем на някое обществено място, където няма да бъдем обезпокоявани. Да се разходим надолу към брега.

— Не искам да ме виждат, че говоря с вас — отвърна му Тайсън. — Но… добре. Само да си взема бележките. — Той се отдалечи към потъналите в мрак ниши на музея, свали обувките си, и хванал ги в ръцете си, заобиколи и се озова при вратата зад гърба на Джоунс.

— Готов ли сте?

Джоунс подскочи от изненада и се обърна.

— О, Господи!. Уплашихте ме…