Обречен на мълчание

— Това укрепление ли е било? — попита Марси.

— Не и тази част. Тук е новата трапезария. Повечето военни фортове нямат рисувани прозорци.

— Не се прави на остроумен.

— Бифтекът тук е хубав. — Тайсън взе менюто.

— Не виждам да имат лазаня в менюто.

— И никога няма да видиш.

— Казваш го с известно удоволствие.

— Не, със сос от бифтек.

— Обзалагам се, че няма да искаш да се уволниш, ако те оправдаят.

— Армията привлича с мъжествеността си.

— Не се занасяй. — Тя го погледна. — Би ли се върнал обратно в армията, имам предвид при други обстоятелства, ако те извикат в условия на всеобща мобилизация? В случай на друга война?

— Да, готов съм отново да се поставя в услуга на страната си — отговори й Тайсън.

— Дори след всичко, което армията ти причини?

— Те не са ми причинили нищо. Мислят, че аз съм им причинил нещо.

— Би ли се върнал в армията заради една несправедлива, необявена война, като тази във Виетнам?

— Не е моя работа да се питам за причините и смисъла на войната. Аз дори не се опитах да оспоря сегашното ми връщане в армията както трябва.

— Значи, момчето ми, веднъж като те хванат, вече те имат завинаги, така ли?

— Опасявам се, че е така. Военната служба оказва трайно въздействие върху хората, което многократно надвишава годините в армията. Също като времето, прекарано в затвора. Попитай когото и да е, който е бил в затвора или във войската.

— Вярвам ти. Просто не разбирам. Никога не съм могла да разбера защо милиони хора се бият по бойните полета, оставяйки зад себе си купища трупове, и не могат да се спрат да го правят отново и отново.

— Мъжете обичат войната. Харесва им да прекарат врага и когато се оттеглят изпитват депресия, подобна на тази след полов акт, която не ги напуска до край на живота им.

— Това е страшно, Бен. Ужасно.

— Нима смяташ, че не го знам?

Известно време поседяха мълчаливо. Марси огледа почти празната столова и видя как една двойка отклони погледите си от тях.

— Защо мислиш, че ни зяпат хората? — попита тя.

— Защото са заслепени от елегантния нов офицер и неговата съпруга.

— Дано не си казват „Ето го там военния престъпник и неговата уличница“ — мрачно каза тя.

— Скъпа моя, в офицерските среди всички братя са смели, а всички сестри — добродетелни.

— Това не го знаех. — Тя отпи от джина си с тоник и погледна през прозореца.

Нощното небе се бе прояснило също така неочаквано, както преди това се бе покрило с облаци, а силният южен вятър развяваше американското знаме на плаца. На ливадата във вътрешния двор се провеждаше празненство с барбекю, Марси чуваше малкия оркестър и виждаше отблясъците на жаравата в скарите.

— В това място има нещо анахронично — отбеляза тя.

— Същото казваш и за Гардън Сити. Истината е, че ти си един анахронизъм, пътник във времето от шейсетте.

— Може. Но все пак обществото тук е много затворено, нали?

— Вероятно. Имат си някаква своя действителност, дето се основава частично на историята на това общество, която е различна от тази на останалия свят извън портала.

— Сега, когато се намирам в тази среда, започвам да те разбирам по-добре.

— Аз също започвам да се разбирам по-добре.

— Не си ли поканен на онова тържество на поляната?

— Всички членове на клуба са поканени на всички мероприятия, провеждани от него — отговори той, хвърляйки поглед през прозореца. — Но от мен се очаква да изразя съжаленията си за това, че не мога да се присъединя към другите.

— Разбирам.

Келнерката дойде и те си поръчаха храната и бутилка вино. Приказваха си като в старите времена. Държаха си ръцете през масата и сервитьорката им се усмихна, когато донесе храната.

Тайсън дояде бифтека си и наля на Марси и на себе си още вино. Той хвърли поглед към трапезарията.

— Ще си имаме компания.

Марси се обърна и видя, че откъм вътрешния двор към тях се задава около петдесетгодишен едър червендалест мъж с пясъчножълта коса.

— Това е преподобният майор Кенард Оукс, баптистки свещеник. Мой нов приятел.

— В момента наистина имаш нужда от приятели. Преподобният Оукс се приближи до масата им и се усмихна широко. След това проговори провлачено с типичен южняшки акцент:

— Бен, пак ли пиеш от дяволската отвара?

— Аз принадлежа към епископалната църква. Пиянството се смята за свещено състояние.

— Богохулство. Това госпожа Тайсън ли е? Тайсън ги представи един на друг. Преподобният Оукс седна без да дочака покана и хвана ръката на Марси през масата.

— Вие сте много красива жена — погали я той.

— Благодаря ви.

— Бих ви поръчал чаша бира, но не искам да ви изкушавам — каза Тайсън.

— Защо вие двамата не сте там навън? — усмихна се свещеникът.

— Марси и аз току-що се любихме безумно страстно и искахме да сме сами — отговори Тайсън.

Марси повдигна вежди и за миг на масата се възцари тишина. В крайна сметка преподобният Оукс се усмихна и каза непринудено:

— Е, как беше днес, Бен?

— Бива.

— Свободен ли си утре сутринта? Трябва да отида до Форт Дикс, и ще се радвам ако можеш да ми правиш компания.

— Утре сутринта имам група — отвърна Тайсън и си запали цигара.

— Тогава да го направим утре следобед. Мога да променя часа на срещата си в Дикс.