Обречен на мълчание

— До средата на октомври. Според закона…

— Защо Дейвид и ти просто не се върнете в Гардън Сити? — прекъсна я Тайсън. — Ще бъдете съвсем наблизо, и…

— Не, скъпи, ние искаме да бъдем заедно с теб. — Тя посочи стаята с ръката, в която държеше чашата си. — Тук е… хубавичко. Напомня ми за първия ни апартамент.

Тайсън не виждаше никаква прилика с първия им апартамент.

— Майор Харпър смята, че някои ограничения в начина ми на живот ще ми се отразят благоприятно — каза той.

— Радвам се да разбера, че майор Харпър проявява интерес към развитието на характера ти. Дадох под наем къщата в Саг Харбър за месец август, и то на добра цена — добави тя. — Така че няма връщане назад. А що се отнася до Гардън Сити, според мен, обстановката там няма да се отрази благоприятно нито на Дейвид, нито на мен. — Тя погледна Керън Харпър право в лицето. — Дейвид не дава да се разбере, но явно е подложен на значителен тормоз от връстниците си. Децата са толкова жестоки. Имате ли деца?

— Не, никога не съм се омъжвала, както вероятно сте прочела.

— Е — Марси вдигна чашата си, — да пием преди да се е отгазирало. За новия ни дом.

Всички пиха. Тайсън остави чашата си на масата.

— Така или иначе, аз се радвам, че двете жени в живота ми имаха възможността да се срещнат. Така че…

— Бих искала да знаете, госпожо Тайсън — обърна се Керън Харпър към Марси, — казах го и на съпруга ви, че аз лично много съжалявам, че пресата се отнесе по този начин към вашите… художествени и други форми на протест по време на виетнамската война. По онова време не съм била достатъчно голяма, за да разбера повечето от тези неща, но смятам, че разбирам вашето съпричастие към движението за мир, както и избраната от вас форма на протест да изложите… за да покажете това ваше съпричастие. Бих искала да ви уверя, че неблагоприятната популярност, на която сте обект, по никакъв начин няма да окаже влияние на отношението на армията при разглеждането на този случай.

Марси Тайсън задържа за известно време погледа си върху Керън Харпър. Стаята се изпълни с тропота на капките дъжд навън. Най-накрая Марси отговори:

— Според мен изглеждате достатъчно възрастна, за да можете да си спомните войната. Но ще ви повярвам.

Тайсън си помисли, че би трябвало да смени темата на разговора, но някаква перверзност в характера му го подтикваше да продължи да слуша.

— Бих искала да знаете — продължи Марси, като се приближи до Керън Харпър, — че никога не съм вярвала на глупавите намеци, които се появиха във вестниците по адрес на вас и моя съпруг.

— Радвам се, че го казахте — хладнокръвно отговори Керън. — Бих искала и другите да са зрели като вас. — Тя остави чашата си на масата и протегна ръка на Марси. — Благодаря ви за шампанското.

Марси пое ръката й и я задържа. Погледна Керън Харпър в очите и каза:

— Но не съм и нито толкова глупава, нито толкова наивна, за да не разбирам, че между вас и Бен са се породили много близки взаимоотношения. Сигурна съм, че сте открили, че съпругът ми е забележителен и порядъчен човек, и че ако законът изобщо е способен на състрадание, той напълно го заслужава.

— Точно това открих, госпожо Тайсън — отговори Керън Харпър, издържайки погледа на Марси, — и за съжаление почти нищо друго. Лека вечер.

Мерси пусна ръката й. Керън си взе чантата и куфарчето. Тайсън й подаде чадъра, подпрян до входната врата. Керън Харпър тръгна към вратата, но спря и отново се обърна към Марси.

— Имах по-друга представа за вас, вероятно това се е дължало и на медиите. Всъщност, мислех, че сте допълнително усложнение по делото на съпруга ви, но сега разбирам, че всъщност сте негов коз. А той има нужда от всичките си възможни козове. — Тя се обърна към Тайсън. — Желая ви много късмет.

— Уви — усмихна се Тайсън, — Тайсъновият късмет вече не работи. Но се надявам, че умът, чарът и интелигентността на Тайсън ще се окажат достатъчни. Лека нощ, Керън.

— Лека нощ, Бен.

Тайсън й подаде чадъра и отвори вратата. Загледа се в нея, докато тя си отвори чадъра и се отдалечи в скосения от вятъра дъжд. Спомни си за първия ден от тяхното запознанство, когато си бяха казали довиждане пред неговия дом, един друг дом, някога отдавна под майския дъжд, когато тя отново носеше над главата си взетия назаем негов чадър. Затвори вратата и се обърна към жена си. Очите на Марси бяха приковани в него и той знаеше от дългогодишен опит, че тя няма да проговори, ако той не започне пръв.

— Жените са много сковани и се държат много официално, когато се срещат за първи път — каза той, — но въпреки това, те умеят да направят разговора доста оживен. В крайна сметка се радвам да видя, че си успяла да научиш нещо от дамите в Гардън Сити.

Марси го наблюдаваше с присвити очи.

— Има случаи, в които самообладанието и добрият тон са за предпочитане пред нецензурния език и емоционалните изблици — добави той след като се изкашля. — В крайна сметка, ти си офицерска жена. И аз се гордея с теб.

— Иди по дяволите!

— Хайде, хайде…