Обречен на мълчание

— Толкова по-добре — изсумтя Хортън. — Често съм си представял как провеждам следствие в национален мащаб и призовавам пред съда всички кучи синове, които ни въвлякоха във войната с Виетнам.

Те продължихада вървят в мълчание, докато стигнаха до един разклон. Ван Аркън спря.

— Мога ли да те поканя на вечеря, Амброуз?

— Благодаря, генерале — поклати глава полковник Хортън, — но трябва да подготвя утрешната си лекция. — За момент той се загледа във Ван Аркън, после каза: — Виж, Бил, имам чувството, че си бил доста настоятелен в развитието на този случай, а не съм сигурен дали това ти е влизало в задълженията. Не се опитвам да те критикувам. Ти запълни празнината, породена от факта, че Министерството на правосъдието, което трябваше да се нагърби с тази задача, не я свърши както трябва, и аз те поздравявам за всеотдайността ви. Ала знаеш ли, имам чувството, че цивилните шефове ни използват. Те също са научили нещо от случая Май Лай. И както биха казали войниците ни, ние свършихме мръсната работа.

— Това го разбрах и аз — кимна Ван Аркън. — Но то с нищо не променя задълженията ни. Или поне моите задължения.

— Доста си сигурен в себе си — нетърпеливо каза полковник Хортън. — Сякаш си убеден, че справедливостта и моралното право са на твоя страна. Само че аз не съм чак толкова сигурен в това.

— Какво имаш предвид?

— Ти сам заговори за равносметка. Мисля си, че ако Бен Тайсън наистина е бил командир на взвод, избил близо сто мъже, жени и деца, то какво морално оправдание имаш ти, та да гарантираш неприкосновеност на оцелелите войници от взвода — на онези, които действително са натиснали спусъка?

Ван Аркън не отговори.

— Виждаш ли, генерале, затова не ми ги разправяй тия, че искаш този процес от някакви морални подбуди, защото такива няма. Това е най-важният урок, който научих в Нюрнберг.

Ван Аркън понечи да отговори, но Хортън го прекъсна:

— По време на Нюрнбергския процес често си задавах въпроса защо толкова малко от есесовците, палачите и мъчителите бяха призовани да отговарят пред съда. След това осъзнах, че дори и да ги бяха призовали, те щяха просто да кажат: „Аз само изпълнявах заповеди.“ Както сам добре знаеш, генерале — добави Хортън, — армията създава една уникална културна подсистема, чиито постулати подменят всичко, което човек е научил в църквата или в неделното училище; всичко, което е научил от родителите и учителите си и от обществото; дори всичко, до което е успял да стигне сам и да го скъта в душата си. Така че, когато един войник каже „Аз само следвах заповедите“ той разполага с неопровержима защита, която поставя началниците му в много неудобно положение. Това е нюрнбергската защита. И така топката се предава все по-нагоре и по-нагоре, и на всеки по-горен ешелон на командването чуваме все същото: „Аз само изпълнявах заповеди“ — преки заповеди, непреки заповеди, подразбиращи се заповеди, неизменни заповеди и така нататък. Докато накрая стигнем до върха на пирамидата, откъдето бримката се спуска отново надолу, както видях да става в Нюрнберг. Нацистките военачалници казваха „Не можех да знам, че заповедите ми са били разбрани неправилно“. Или изречението, което непрекъснато чувах да повтарят: „Нямах никаква представа какво правят подчинените ми“.

Ван Аркън рязко си пое дъх и каза бавно и отмерено:

— Твърде дълго си преподавал философия на правораздаването, Амброуз. Както се казва, трябва да се върнеш отново към конкретните казуси. Но пък този случай изобщо не бива да го разискваме.

Полковник Хортън се усмихна, после отговори замислено:

— Тогава нека да обсъдим случая с лейтенант X, когото съдят по обвинение в убийство. Всички приемат, че дори ако бъде признат за виновен, той няма да получи максималната присъда — няма да застане пред стената за разстрел. И това е твърде правдоподобно предположение, защото през последните двайсет години нито един американец не е заставал пред стената за разстрел. Но според моята философия на правото, ако съдиш човек по обвинение в едно от най-тежките престъпления — независимо дали става въпрос за убийство или за заспиване на пост във военно време, то трябва да го правиш с пълното съзнание, че всъщност би могъл да го осъдиш и на смърт. И нямаш право да се позоваваш на факта, че присъдата може да бъде обжалвана или екзекуцията може да бъде отменена по административен път. Това означава да си играеш със смъртта, а законът не е игра. Затова, ако съзнанието ти отказва да приеме мисълта, че ще изправиш един човек пред стената за разстрел и ще го надупчиш с десет куршума, ако нямаш смелостта да го направиш, то трябва да смекчиш и обвинението.

— Няма по-леко обвинение, за което срокът на давност вече да не е изтекъл.

— О, разбирам — полковник Хортън присви очи. — Пак стигнахме до конкретните случаи. Значи, ако в някакъв минал момент във времето Бен Тайсън би могъл да бъде значително по-справедливо обвинен в — да кажем съзаклятничество и укриване на престъплението сега, в настоящия момент, той трябва да бъде обвинен в предумишлено убийство или в нищо. Така ли е?