Обречен на мълчание

— Искате ли да поседнем за малко? — попита Ван Аркън и посочи към една дървена пейка.

Хортън кимна и тежко се отпусна върху пейката.

— Днес имах много натоварена програма — отбеляза той.

Ван Аркън седна на пейката срещу него и отговори дипломатично:

— И аз съм изтощен от горещината. — Той погледна възрастния мъж право в очите. — Мога ли да говоря с вас поверително?

Полковник Хортън разкопча зелената си куртка и разхлаби връзката си.

— Стига да не засягаме забранени теми, генерале — отговори провлачено той.

Ван Аркън се загледа за момент в полковник Хортън. Хортън леко го притесняваше. Беше човек със собствено мнение и често създаваше проблеми. Четеше много лекции за Нюрнбергския процес, за делото Коли — Медина и за много други противоречиви области от военното право. А армията не винаги споделяше неговите възгледи. Ван Аркън също не ги споделяше, което бе и една от причините Хортън да е все оше полковник. Но Ван Аркън се нуждаеше от прями и недвусмислени отговори, а полковник Хортън единствен беше човекът, който можеше да му ги даде.

— Говори се, че майор Керън Харпър неволно е компрометирала делото на армията срещу лейтенант Тайсън — каза генерал Ван Аркън.

— Вижте — отвърна полковник Харпър, — според мен случилото се между Тайсън и майор Керън Харпър е нещо като магия. В правото има доктрина, която гласи, че не можем да се радваме на забранения плод. Но знаем, че той има приказен вкус. Затова, генерале, можете да гледате на разследването по член 31 като на успех. Съветвам ви да го приключите. И то бързо.

— Вече го направих — заяви Ван Аркън.

— Това е добре. Имате ли някакви предположения относно препоръката, която ще даде Харпър?

Ван Аркън поклати глава.

— Тайсън всъщност е единственият човек, който може да дискредитира показанията на Бранд. Ако той го направи и това, което каже за Бранд, каквото и да е то, изглежда достатъчно добре обосновано, то онова, което Бранд е казал за Тайсън, няма да има особено значение. Не бих искал да влизам в съдебната зала, докато единствените доказателства, с които разполагам, са двама съмнителни свидетели. И не вярвам да се намери военен прокурор, който да иска да го направи.

— Но както изглежда засега показанията на д-р Бранд са непоклатими, нали? — попита полковник Хортън.

— Доколкото ми е известно, да. Но не забравяйте, че нямам никаква връзка с майор Харпър. — Ван Аркън погледна към Хортън. — Искате ли да повървим?

— Да — той стана и закопча куртката си.

Те тръгнаха по пътека, която пресичаше по диагонал Зелената ливада. Многобройните светещи прозорци на къщите рисуваха ярки шарки по тъмната трева.

— По време на делото Коли — каза Ван Аркън, — хората от военната прокуратура не симпатизираха особено на обвиняемия. Сега обаче положението е различно. Някои хора на върха — в Белия дом и в Министерството на правосъдието — започват да се колебаят. Вярвам, че дълга ни към армията и към нацията ни повелява да настояваме за свикване на военен съд. Бих искал да знам дали и вие споделяте моето мнение.

Полковник Хортън огледа осветените сгради. Той обичаше стария университет, основан от Томас Джеферсън преди близо две столетия. Архитектурата на зданията беше великолепен образец на неокласицизъм: колонади, куполи, ротонди и балюстради. Но имаше и още нещо — тук все още се ценяха човешките отношения и се отдаваше значение на такива понятия като кавалерство, достойнство и традиция.

— А какво би ни посъветвал Джеферсън, генерале? — замислено каза Хортън.

Ван Аркън реши, че въпросът е риторичен и замълча. Полковник Хортън си отговори сам:

— Джеферсън не е гледал на закона като на самоцел, а като на средство за разбиране на историята, културата, морала и институциите, създадени от обществото. Мисля си, че ако можехме да го срещнем тук на тази пътека, той щеше да ни попита как е могло да се стигне дотам, американското правителство да не е сигурно дали има правото да съди гражданите на страната си.

— Въпросът, който исках да ви задам — отвърна генерал Ван Аркън, — е дали дългът към нацията ни повелява да продължим да настояваме за процес, независимо от всеобщата ни вина за събитията от 15 февруари 1968 — а?

Полковник Хортън се усмихна иронично:

— Да не би да искате да напиша писмено становище, генерале? Писмо до Белия дом или до Министерството на правосъдието?

— Всъщност, да. Нещо като представяне на вашето мнение в качеството ви на уважаван юрист. От правна гледна точка, ние сме на верен път. Но застъпниците и на двете гледни точни в този случай повдигнаха някои морални и етични въпроси. Бихме искали да се обърнем към тях и да основем правната процедура на солидни философски аргументи.

Полковник Хортън се почеса по носа с показалеца си и замислено каза: