Обречен на мълчание

Тайсън отклони очи от нея и погледна към океана. Видя белите гребени, появили се върху тъмносинята повърхност на откритото море, и помръкналите звезди в далечната част на небосклона, което означаваше, че там вече вали.

— По-добре да се прибирам — каза тя и стана. — Трябва да работя.

Той също се изправи и двамата тръгнаха да вървят. Започнаха да падат първите капки дъжд и от горещия асфалт се заиздига пара.

— Пак ще ви дам назаем чадъра си, ако обещаете този път да не го загубите.

— Ами… — Тя ускори крачка. Дъждът се усили. Пред тях се виждаха светлините на офицерските жилища. Хотелът за гости беше четиристотин метра по-нататък. — Добре — каза тя и се забърза към жилището му. Дъждът продължи да се усилва. И двамата започнаха да тичат.

Стигнаха до къщата му напълно прогизнали. Тайсън не беше заключил вратата, затова я блъсна и тя се отвори. Останали без дъх, те бързо се вмъкнаха вътре. Тайсън избърса дъждовната вода, стичаща се по очите и по бузите му.

— Ще ви дам кърпа да се избършете — каза той.

— Стига да е възможно.

— Разбира се, имам три армейски кърпи. Искате ли да останете, докато дъждът престане?

— Не. Ще взема само чадъра.

— Мога да ви откарам до хотела за гости.

— Ще се прибера пеша.

— Една бира?

— Не, благодаря. Само пешкир.

Той я погледна. Дъждът се стичаше по лицето й, Тайсън протегна ръка и изтри с пръсти водата от веждите и скулите й. Погледите им се срещнаха. Той сложи ръце на раменете и. Тя стоеше напълно неподвижно, после постави колебливо дясната си ръка върху неговата. Тайсън имаше чувството, че чува как бие сърцето му, и видя как вената на шията й пулсира. Усети как и неговите, и нейните ръце се разтрепериха. Привлече я по-близо до себе си.

Скърцането на нечии стъпки по стълбите наруши тишината и те се отдръпнаха един от друг. Иззад ъгъла на долния етаж се появи Марси.

— Здравейте. Стори ми се, че чух гласове.

— Марси, искам да ти представя майор Керън Харпър — каза Тайсън.

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ДЕВЕТА

Генерал Уилям Ван Аркън седеше в задните редове на залата и слушаше как преподавателя, полковник Амброуз Хортън, привършва лекцията си пред двайсет и петимата слушатели офицери, седнали на първия ред. Плътният глас на Хортън, обагрен с вирджински акцент, отекваше без помощта на каквито и да било микрофони из почти празната амфитеатрална зала на Правната школа към военната прокуратура на армията на Съединените щати. Школата бе разположена в университетското градче на Вирджинския университет в Шарлотсвил, на три часа път с кола от Пентагона.

Погледът на полковник Хортън се отклони към задните редове и се спря на генерал Ван Аркън, облечен в тъмносин цивилен костюм. Хубаво би било да представи шефа, главния военен прокурор на американската армия на студентите от школата на военната прокуратура. Те определено щяха да се чувстват поласкани. Но инстинктът на полковник Хортън му подсказа, че генералът желае да остане незабелязан. Хортън пренасочи обратно вниманието си към първия ред и каза:

— Армейските командири твърдят, че бойното поле е най-достойното място на този свят. А правистите като нас знаят, че при разследване на военновременни престъпления няма нищо по-трудно от разкриването на истината за поведението на войника по време на изпълнението на войнския му дълг.

Генерал Ван Аркън се заслуша в думите на полковник Хортън, чието ехо постепенно заглъхваше в заобикалящото го пространство. Камбаната на часовниковата кула удари осем часа. Но никой от студентите не се помръдна. Лъчите на слънцето угаснаха в огромните високи прозорци и стайното осветление сякаш стана по-ярко.

— При следващата ни среща — заключи полковник Хортън, — ще обсъдим тези две твърдения и ще се опитаме да ги примирим едно с друго. По-конкретно ще обсъдим военновременните зверства, в какво и как се проявяват те, и как ние — военните користи — трябва да се отнасяме към тях. Благодаря ви.

Студентите се изправиха едновременно в момента, когато полковник Хортън слезе от катедрата и тръгна нагоре по централната пътека в аудиторията. Генерал Ван Аркън го пресрещна по пътя.

— Добър вечер, генерале — каза полковник Хортън. — Каква приятна изненада.

Те си стиснаха ръцете.

— Това е неофициално посещение — отвърна генерал Ван Аркън. — Хайде да се поразходим.

Двамата мъже напуснаха залата, излязоха навън в топлата нощ и тръгнаха по улиците на почти напълно опустялото градче.

— Бих искал да знам мнението ви за делото Тайсън — каза Ван Аркън.

— Неофициално? — кимна полковник Хортън.

— Разбира се.

Ван Аркън погледна косо към Хортън. Той вече значително бе прехвърлил седемдесетте и се гордееше с това, че бе единственият човек в армията, взел участие в Нюрнбергския процес. Мнозина го смятаха за доайен на военното правосъдие и той предаваше философия и етика на правосъдието не само на военни, но и на цивилни студенти. Независимо от качествата си, Хортън вече на два пъти бе пренебрегван при повишаване в чин бригаден генерал и във всеки друг род войски в армията вече щяха отдавна да са го помолили или принудили да си подаде оставката.