Обречен на мълчание

— Бихте могъл да го чуете по новините тази вечер. Утре ще бъде във вестниците — тя го погледна. — Харълд Симкокс е загинал при автомобилна злополука. Близо до дома му в Медисън, Уисконсин. Колата му се разбила в перилата на един мост при много висока скорост. В кръвта му е имало високо алкохолно съдържание.

Известно време Тайсън съзерцава проблясващата повърхност на водата, за да извика в съзнанието си образа на Симкокс, и с учудване установи, че не може. Не му помогна дори скорошното преглеждане на албума със снимките от войната. Симкокс винаги или го нямаше на снимките, или бе обърнал главата си назад, или криеше лицето си под гротесков маскировъчен шлем, или пък бе потънал в дълбоката сянка на любимата си огромна австралийска сламена шапка. Харълд Симкокс. Тайсън изпита неприятно усещане, но същевременно сякаш го осени и някакво свръхестествено прозрение.

— Злополука? — попита той Керън Харпър.

— Не знам. Бил е разведен, без работа, алкохолик и доста саможив, доколкото ми казаха — отвърна тя. — Не е оставил никакво писмо.

— Е, понякога човек просто няма какво да каже.

„А понякога, помисли си той, човек има твърде много за казване, но е по-добре да го остави за себе си. Харълд Симкокс — Вероятно самоубийство, отсъди той. Муди — умрял от рак“. Спомни си за походите сред дърветата с оголени клони. Това беше война и тя никога нямаше да престане да убива и осакатява. Следващата жертва щеше да бъде Ричард Фарли.

— Не съм суеверен — бавно каза той, — но армията има своите прокълнати бойни единици, така както във флота има прокълнати кораби. Винаги съм имал усещането, че съдбата не е благосклонна към Седма кавалерия. И Литъл Биг Хорн не е бил единственият й лош ден. — Той си пое дълбоко въздух. — Е, може би не става дума за проклятие или съдба, а за духа на бойните единици. Въпрос на традиция, както би рекъл подполковник Левин.

Тя не отговори и те останаха да стоят в мълчание. Вятърът се усили и над остров Стейтън проблесна ярка светкавица. След известно време тя се обърна и пое по пътя, по който бяха дошли. Тайсън я последва. Тя стигна до една пейка в парка и седна. Тайсън седна в другия край на пейката.

— Ходихте ли до мемориала? — попита той. Тя кимна. Той почака, после каза:

— Човек постоянно отлага ходенето на такива паметници. Поне с мен е така.

— Да, аз също. Защото е гробница. Но когато видях стената с всичките тези имена, изписани върху нея, започнах да разбирам нещата по-добре. Постоянно си мислех, че всеки един от хората там не е умрял сам, а е загинал по време на сражение сред приятелите си, и тези приятели са имали възможността да отмъстят за мъртвите. Толкова е различно от смъртта на хората в цивилния живот. И си помислих, че V-образната форма на стената, която би могла да символизира Виетнам, може да означава и вендета — отмъщение. Помислих си, че войната, схващана като някакъв абстрактен тактически план, в крайна сметка се води от реални хора, приемащи я като нещо лично. Опитах се да използвам този начин на мислене, за да разбера какво се е случило в болница „Милосърдие“. Тайсън не отговори.

— Е — след известно време продължи тя, — нека сега се върнем към свидетелите. Ако изключим възможността за нови смъртни случаи, разполагаме с поне четирима свидетели, които могат да вземат участие в евентуални правни процедури. Ще има двама свидетели на обвинението — Бранд и Фарли — и двама свидетели на защитата — Садовски и Скорело. Рано или късно ще издирим и Луис Калейн, Ернандо Белтран и Лий Уокър. Възможно е никога да не открием Дан Кели и Майкъл Де Тонг. Накрая, остава и сестра Тереза.

Погледът му се плъзна по дължината на плажа и се спря върху нея.

— Никакъв успех нямаме с нея — каза тя. — Започвам да се чудя защо още не се е обадила.

— А аз се чудя дали изобщо някога е съществувала — отзова се Тайсън. — Всичко това изглежда някак си крайно нереално. Не мога да повярвам, че се случва, затова не мога и да го взема насериозно. Твърде много прилича на първото ми сражение. Толкова нереално — някакви си хора стреляха по мен, с истински патрони. И знаете ли какво направих? Разсмях се. Беше твърде абсурдно, като във военен филм. И ето че сега, близо две десетилетия по-късно, хората искат да възкресят спомените за нещо, което не исках да повярвам, че е истина дори в момента, когато се случваше. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Да. Чувала съм го и преди, включително и за смеха по време на сражение. — Тя погледна встрани и каза: — Това ми припомня, че армията иска да се явите на преглед пред комисия психиатри, и то в най-скоро време. Такава е стандартна процедура при разследване по обвинение в убийство.

— Така ли? Какво ли говори това за нас като нация? Започвам да се чудя защо не ме изправят и пред комисия свещеници, за да проверят моралните ми устои. Ако те са разклатени, ще се окаже, че имам нужда от религиозни и етически напътствия, а не от военен съд.