Обречен на мълчание

— Ала дълбоко в душата си той така яростно те мрази, че когато си мисли за теб, чак му горчи в устата от жлъч. Желал е смъртта ти хиляди пъти, и там, на Ягодовото поле е направил нещо… нещо… И през последните двайсет години си е мечтал да размаже лицето ти с приклада на пушката си и да те набута в яма, пълна с пиявици. Така ли е?

— Много вероятно.

— И един ден… Вижда обявата в рубриката за издирвани във вестника на Първа кавалерия и решава, че това е знак. И, забравяйки за всяка предпазливост, без да помисли какви може да са крайните последствия и за самия него, той излиза пред света, защото разсъдъкът му е напълно заслепен от омразата. И излива цялата си жлъч на Андрю Пикард. Убеден съм, че вече никак не е сигурен, че е постъпил правилно. Всичко е излязло доста по-сериозно, отколкото е предполагал. Разбира се, той е във възторг, че ще те разпънат на кръст, но усеща, че има известен риск и за самия него. Нали, Бен? Има си и съучастник, който го подкрепя. Междувременно, Бен Тайсън е измислил начин, по който в крайна сметка да си разчисти сметките. Нали, Бен?

— Какво имаш предвид, Винс?

Корва посочи с пръста си към Тайсън.

— Дяволски добре знаеш какво имам предвид. Имам предвид, че възнамеряваш съда над Бенджамин Тайсън да се превърне и в съд над Стивън Бранд. Така ли е?

— Много си умен, Винс, нищо че си италианец.

— А ти си изключително отмъстителен за един студенокръвен протестант, Бен. Господи, нима някой сицилианец би чакал цели двайсет години, за да изпълни своята вендета, но… — той поклати глава. — Мисля, че си глупак. Но ако това е, което искаш… трябва наистина да го искаш много силно. Толкова силно, че да направиш твърде малко, за да се бориш срещу връщането ти в армията, дяволски малко, за да покажеш на Харпър, че си жертва на човек, който те мрази, и дяволски малко, за да се опиташ да сключиш сделка с правителството. Сега разбирам вече твоя мотив.

— Разбира се, в известно отношение може и да си прав — каза Тайсън, подавайки му чадъра. — Но всичко това е малко по-сложно. Аз самият се нуждая от този военен съд.

— Естествено. — Корва отвори вратата. — Е, цената си остава двеста долара на час и двойно за времето в съдебната зала, дори ако си глупак и дори ако се забавляваш от всичко това.

— Не е чак така, Винс, а и аз продължавам да разчитам на теб да ме спасиш в последния момент.

Корва се усмихна невесело, обърна се и излезе, като извика през рамо:

— Иди да се разпишеш в щаба. Веднага!

— Благодаря за обяда. — Тайсън затвори вратата, обърна се и се втренчи в празната стая. — Да, ние двамата с Бранд ще се повалим взаимно на земята, но само един от нас ще може да се изправи отново.

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА

Бен Тайсън остави чашата си с кафе на бялата покривка и се загледа през панорамния прозорец на столовата в Офицерския клуб. На фона на сивото небе се рееха бели морски чайки, които се гмуркаха във въздуха, плъзгайки се край белите гребени на вълните в залива.

— Птиците са свободни.

— Много дълбокомислено — отбеляза Корва, докато си взимаше от сандвича на Тайсън. Той вдигна глава от омлета си и каза: — Тази униформа ви е леко свободна, лейтенанте.

— Ще намина при шивача си.

Корва посочи с вилицата си почетните лентички върху униформата на Тайсън.

— Какво е това? Кръста на жълтите?

— Да, виетнамския кръст за храброст. Вече не ги наричаме жълтите, Винс.

— Знам. — Корва погълна парче от яйцата си. — Не е ли странно? Да носиш медал на страна, която вече не съществува, това не означава ли, че и медалът вече не съществува? Кара те да се замислиш.

— За какво?

— За преходността на нещата, които смятаме за вечни. За Вавилон и за Рим, за Картаген и Сайгон.

— Вече е Хо Ши Мин.

— Именно. — Корва отново насочи внимание към закуската си.

— А ти получи ли някакъв медал за заслуги? — попита Тайсън, като наля още кафе.

— Бронзова звезда — отвърна кимвайки бавно Корва.

— Разкажи ми.

— Тази история има две версии — каза Корва. — Едната от тях ми донесе Бронзовата звезда.

— А другата?

— Ами тя щеше да ми донесе… Както и да е, беше във връзка с едни тунели. Комплекс от тунели близо до Дак То. Жълтите искаха да стеснят тунелите на някои места така, че през тях да могат да се провират само те. Е, аз не съм по-едър от жълтите. Така че се промъкнах по корем през тясната дупка, извивайки се като червей, с пистолет 45 — ти калибър със заглушител в едната ръка. Беше тъмно като в рог, нали разбираш? Запалих миньорската си лампичка, за да се поогледам набързо и се намерих лице в лице с дръпнатите. — Корва си сложи захар в кафето.

— Няма да ми разкажеш какво стана после, нали? — каза Тайсън.

— Не — отвърна с дяволита усмивка Корва. — Никакви военни истории. — Той се наведе към Тайсън. — Знаеш ли защо италианската армия е загубила втората световна война?

— Не, Винс. Защо?

— Защото са си поръчали пица вместо артилерийски снаряди.

— Нещо не схванах. — Тайсън си запали цигара. Корва сви рамене. После огледа трапезарията.

— Познай кой е зад тебе! Не се обръщай.

— На колко опита имам право?