Обречен на мълчание

Когато Фарли започна да говори за избиването на хората, Тайсън огледа съда и зрителите на пейките. Хората просто се бяха навели напред и слушаха с такова внимание, каквото не бе успял да привлече нито един свещеник, равин или духовник, говорил от същото място.

Фарли се объркваше, търсеше си думите, забравяше имена, противореча си десетина пъти, не прояви никакви угризения и дори по невнимание отбеляза точки за защитата. Но цялостният ефект от първите свидетелски показания беше отрицателен за Тайсън. Нещо повече, когато Фарли свърши, Тайсън си помисли, че в залата едва ли има човек, който да не е стигнал до извода, че първи взвод на рота „Алфа“ е избил цяла болница, пълна с хора. Час и петнайсет минути, след като бе започнал, Фарли каза:

— До сутринта вече бяхме уточнили всичко. Тогава едно от момчетата — мисля беше Луис Калейн — накара всички да седнем в кръг и да подадем ръцете си… нали знаете… Ние протегнахме ръце и се заклехме, че ще се подкрепяме взаимно. Те бяха добри момчета. Винаги сме се подкрепяли един друг. — Фарли избърса с ръка потта от челото си.

Пиърс се загледа в свидетеля си, разкъсван от желанието дали да попита за настоящето му умствено и физическо състояние, или за по-важни въпроси, които ги очакваха.

— А обвиняемият сложи ли ръката си при вашите — най-накрая попита той, — и закле ли се, че ще прикрие истината за избиването на хората?

— Да, сър. Именно той съчини историята. Беше много сведущ по тези въпроси.

— Така ли? — Пиърс си позволи да се усмихне. Беше доволен и попита: — Искате ли вода?

Съзнанието на Фарли още не се беше върнало към настоящето и той смръщи вежди, за да се съсредоточи върху въпроса.

— Искате ли да си починете? — запита Пиърс. Фарли кимна.

— Ваша милост — обърна се Пиърс към Спраул, — нямаме нужда от официално прекъсване. Може би просто пет минути пауза, нищо друго.

— Ще получите това, което искате — отвърна му Спраул.

Пиърс направи знак на капитан Лонго, който донесе на Фарли чаша вода.

— Имаш ли някакво обяснение за епизода на могилата? — наведе се Корва към Тайсън.

Тайсън си помисли, че тонът на Корва е леко рязък.

— Да — отговори той. — Виетнам.

— Това няма да свърши работа. Заповяда ли да застрелят тези селяни?

— Да.

Корва несъзнателно се отдръпна от него.

— Виж, Винс — каза Тайсън. — Ще ти кажа какво се случи, така че да можеш сам да решиш дали защитаваш чудовище или не. Съгласен ли си?

Корва кимна.

— Разкажи ми го преди да го разпитам. Сигурен съм, че има някакво обяснение — добави Корва. — Нали разбираш какво прави Пиърс?

— Да. Внушава им, че в този ден съм бил склонен да давам заповеди за избиване на хора. — Тайсън се замисли за момент, после попита: — Фарли звучи достоверно, нали?

— Свидетелите, които не могат да говорят свързано, ме плашат — отвърна Корва. — Но при ответния разпит те никога не издържат. Ще разбия Фарли на парчета, къс по къс.

— Притеснението на този човек не ми доставя удоволствие — каза Тайсън, поглеждайки към Фарли.

— Не се грижи за него. Може да те вкара в затвора. — каза Корва. — Ако трябваше да му припиша някакъв мотив, бих казал, че Бранд държи по някакъв начин този нещастник в ръцете си… Може би с наркотици. Но не вярвам, че някога ще разберем това.

— Спомних си нещо, когато ме попита за мотив — отвърна му Тайсън. — Никога не съм знаел много за отношенията между хората във взвода ми. Офицерите обикновено не знаят тези неща. Но сега си спомням, че Фарли и Кейн бяха първи приятели. Странното е, че след инцидента никога не съм свързвал двете неща. Но сега всичко започва да придобива смисъл. Въпреки това Фарли никога нищо не ми е казвал след случилото се. После може би Бранд пак му е пуснал мухата, Фарли изглежда и говори като човек, който не е имал близък приятел от деня, в който шрапнела е увредил гръбнака му. Може би намира някаква романтика в миналото, въпреки че, Господ ми е свидетел, там нямаше нищо романтично.

— Има, ако в миналото си можел да ходиш на собствените си два крака. — Корва се замисли за момент, после каза: — Ще имаме предвид този мотив. Междувременно, искам по време на обедната почивка да ми дадеш достатъчно информация, с която напълно да го разгромя. Искам така да го разгромя, че Пиърс да не го извика за повторен разпит, за да може, както се казва, да реабилитира свидетеля.

— Добре.

— Мисля, че сме готови, ваша милост — каза Пиърс на полковник Спраул. Пиърс се обърна към Фарли: — Господин Фарли, казахте, че сте били в операционната зала на болницата, когато лейтенант Тайсън се е спречкал с френскоговорещия индоевропеец, когото сте взел за лекар. Спречкването се е породило от отказа на лекаря да лекува един от ранените ви, Артър Питърсън. Така ли е?

— Да, сър.

— И вие лично видяхте как лейтенант Тайсън удря този лекар през лицето?

— Да, сър.

— Казахте също, че след това сте ударил лекаря с пушката си.

— Да, сър — отвърна Фарли, след като малко се поколеба.

— Защо ударихте лекаря с пушката си?

— Ами… помислих си, че може да замахне срещу лейтенант Тайсън. Лейтенантът не го повали, а само го раздразни. Затова го ударих с пушката си.

— Къде го ударихте?