Обречен на мълчание

Тайсън си помисли, че Пиърс има огорчения вид на човек, който се е опитал да измами някого, но са го хванали.

Пиърс зададе на Фарли поредица от подготвителни въпроси и Фарли сякаш започна да отговаря по-добре, след като свикна с обстановката.

— На сутринта преди въпросния инцидент — каза Пиърс на Фарли, — още преди да стигнете до селото Ан Нин Ха, видяхте ли виетнамци от гражданското население?

Фарли кимна още преди да чуе края на въпроса и Тайсън разбра, че тази част от свидетелските показания е репетирана предварително, въпреки че не разбираше защо Пиърс задава този въпрос.

— Имаше десетина цивилни лица на една могила — обясни Фарли.

— Какво правеха те? — попитах Пиърс.

— Погребваха жълти.

Пиърс погледна строго към Фарли и почти всички разбраха, че Пиърс е инструктирал Фарли да не използва тази презрителна дума. Но, помисли си Тайсън, жълтият си беше жълт и точка. Започваше да съжалява Фарли.

— Вие приближихте ли се до тези цивилни виетнамци? — попита Пиърс.

— Да, сър.

— Кой се приближи до тях?

— Аз, лейтенантът, свързочникът на лейтенанта Кели, и Симкокс.

— Вие, лейтенант Тайсън, Даниел Кели и Харълд Симкокс.

— Точно така.

— Бихте ли ни разказали със свои думи, господин Фарли, какво се случи, когато установихте контакт с тези десетина цивилни виетнамци?

— Изобщо не сме установявали контакт с тях. Те бяха цивилни.

Пиърс изглеждаше объркан и се опита да перефразира въпроса си, след това схвана, че свидетелят няма проблеми с паметта си, а със семантиката на зададения му въпрос.

— Имах предвид че сте се срещнали с тях.

— Да, сър.

— Господин Фарли, разкажете ни със свои думи какво се случи?

Тайсън се зачуди чии ли думи може да използва Фарли, освен своите.

— За какво става дума? — прошепна Корва на Тайсън, докато Фарли разказваше случката на погребалната могила.

— Не мога да разбера — сви рамене Тайсън.

— Нито Фарли, нито Пиърс споменаха за това по време на предварителната ни среща преди процеса — каза Корва.

— Аз почти не си спомням за този случай. Странно, че Фарли го помни.

Фарли продължи да разказва и Тайсън се наведе към Корва.

— Мисля, че се досещам до какво иска да стигне.

— И именно лейтенант Тайсън нареди на тези хора да съблекат дрехите си? — попита Пиърс Фарли.

— Да, сър.

— Това нормално ли беше?

— Ами… понякога. Въпреки че не по този начин. Обикновено ставаше в някоя барака. Пред фелдшера или някой офицер. Или пред някой по-възрастен човек. Или сержант. Един по един. В някоя барака.

— Но лейтенант Тайсън им заповяда да се съблекат там?

— Да, сър.

— На хора от различен пол.

— Да, сър.

— Какво стана след това?

— Каза ни да ги сложим легнали в гробовете и след това да ги застреляме.

Пиърс се изправи, сякаш беше изненадан и шокиран. Той бързо огледа смълчаната съдебна зала, после отново се обърна към Фарли.

— И вие направихте ли го?

— Не, сър. Те не бяха сторили нищо лошо, освен че погребваха телата на войници от северно-виетнамската армия.

— Никой ли не се подчини… Никой ли не изпълни тази заповед?

— Не, сър.

— Но вие ясно чухте лейтенант Тайсън да дава такава заповед?

— Да, сър. Той каза нещо като „Сложете ги легнали в гробовете и ги застреляйте.“ Селяните разбраха за какво става въпрос, страшно се изплашиха и започнаха да ни се молят.

Пиърс продължи да се задълбочава във въпроса:

— И така, след като никой не откликна на заповедта, какво стана?

— Лейтенант Тайсън ни заповяда да тръгваме и ние се върнахме обратно при взвода.

— Накъде се насочихте?

— Не съм съвсем сигурен. Някъде към околностите на Уей.

— Каква беше задачата ви?

— Просто да стигнем до Уей — отвърна Фарли, като сви рамене. — Морските пехотинци водеха там тежки боеве.

— Селото Ан Нин Ха и болницата бяха ли някаква междинна цел за вас? — попита Пиърс.

— Да, сър. Жълтите на могилата ни казаха за болницата. И лейтенант Тайсън издаде заповед, че това е следващата ни цел. Той каза на един от хората… мисля, че беше Симкокс, че там ще има мадами.

— Жени. В болницата.

— Да. И душове, и топла храна. Всички се изпълнихме с огромно желание да стигнем там.

— Имахте ли чувството, че лейтенант Тайсън възнамерява да завземете болницата?

— Ами, предполагам, че да. Обикновено взимахме онова, което искахме.

— И вие сте напълно сигурен, че лейтенант Тайсън и всички останали знаеха, че се насочвате към болница?

— Да, сър. Както казах, всички ние бяхме нетърпеливи да стигнем дотам. Но след като веднъж стигнахме, ни се прииска никога да не бяхме ходили на това място.

Пиърс остави казаното от Фарли да потъне в няколко мига тишина, после продължи:

— Господин Фарли, бихте ли ни разказали със свои думи какво се случи, когато наближихте селото Ан Нин Ха. Не ни спестявайте подробностите, независимо че биха могли да ви се струват маловажни.

— Добре. — Фарли започна дългия си и несвързан разказ. Изглеждаше объркан и несигурен, но Пиърс не го прекъсна нито веднъж, въпреки че често го окуражаваше с „Продължавайте“ и „Какво стана след това?“. Тайсън си помисли, че Пиърс е достатъчно умен, за да остави свидетеля, който не беше в състояние да се изразява ясно, да разказва по свой начин.