Обречен на мълчание

Полковник Пиърс съсредоточи вниманието си върху спомените на Бранд за нощта в бункера. И Бранд, който до този момент даваше показанията си доста сухо и студено, описа атмосферата в бункера в лиричен стил. Той говори за проблясващите пламъчета на свещите, за разговорите, продължили до късно през нощта, за тътена от близката артилерийска стрелба и за обхванатия от пламъци град Уей, чиято западна стена бе на по-малко от километър от бункера. Бранд описа как Тайсън развива версията си за сражението, и разказът му се превърна на разказ в разказа. Описа как Муди е викал от болка и той му е давал морфин, как е предложил успокоителни на другите мъже, които са отказали, предпочитайки марихуаната и уискито на лейтенанта.

Бранд завърши с описание на разпукването на зората, когато всички се покатерили на върха на бетонния бункер, за да видят как пушеците, издигащи се над Уей, се открояват на фона на изгряващото слънце.

Пиърс помълча колкото трябваше, за да отмине впечатлението от разказа, и попита:

— Забелязахте ли признаци за угризения у някого в бункера?

— Някои от хората бяха доста потресени. Но постепенно се създаде усещането, че хората в болницата са си получили онова, което са търсили. Това беше заявено неколкократно и с различни думи от различни хора.

Разпитвайки Бранд, Пиърс изследва психическото състояние на хората от първи взвод. В десет без пет Пиърс го попита:

— Обмисляли ли сте някога възможността да докладвате за инцидента, така както се е случил в действителност?

— Да. Почти всеки ден. В началото ми беше физически невъзможно да вляза в контакт с някого, на когото бих могъл да го докладвам. След това ни дадоха два дни почивка в тила. Но по пътя към лагера група от шест или седем човека от взвода ме отведоха настрани и ми казаха, че ако историята се разчуе, те ще приемат, че съм я разгласил аз. После ми казаха, че няма никаква полза да я разказвам, тъй като никой няма да ми повярва, защото всички останали ще се закълнат, че не е имало избиване на хора. И те разбира се имаха. Като се има предвид времето, мястото, където се намирах и общата обстановка, аз реших, че няма смисъл да докладвам за видяното. Но разбира се е трябвало да го направя, и тази мисъл ме преследва вече близо двайсет години. Така че когато се появи възможността да помогна на писателя Пикард като му разкажа подробностите около този случай, аз веднага се възползвах от нея. Реших, че книгата ще е най-добрият начин да се разкаже историята за болница „Милосърдие“. Допуснах, че ако армията или правителството решат да разследват случая, те ще могат да го направят, а аз ще се поставя на разположение на всички разследвания и съдебни процедури, които биха могли да произтекат от разкритията в тази книга. Така и направих и затова съм тук.

— Благодаря ви, докторе — каза Пиърс. След това погледна към полковник Спраул.

Спраул си погледна часовника и кимна одобрително.

— Заседанието на съда се прекратява до десет часа утре сутринта — обяви Спраул.

Дванайсет часа, след като беше застанал на свидетелската скамейка, Стивън Бранд стана и излезе през страничната врата.

ГЛАВА ЧЕТИРИЙСЕТ И СЕДМА

В десет часа сутринта в сряда полковник Спраул огледа църквата и обяви:

— Откривам заседанието на съда. — Всички участници в съдебния процес, които присъстваха, когато съдът преустанови заседанието си, са налице и сега — каза полковник Пиърс.

Всички седнаха с изключение на Пиърс, който се обърна към Корва и попита:

— Защитата желае ли да разпита последния свидетел?

— Да — отвърна Корва от мястото си.

Пиърс даде указания на дежурния сержант и след две минути Стивън Бранд се появи в залата и зае свидетелското място.

— Напомняме ви, че още сте под клетва — каза му Пиърс.

Бранд леко махна с ръка в знак, че разбира, което не беше много подходящо поведение за случая. Тайсън си запали цигара и се наведе напред върху масата. Той разгледа внимателно лицето на Бранд, но по него нямаше и следа от притеснение от предстоящия кръстосан разпит.

Редиците на зрителите отново бяха пълни и Тайсън забеляза, че някои хора сякаш бяха на същите места, където седяха и предните дни, но реши, че си въобразява. Представителите на пресата изглежда се бяха сприятелили помежду си, както и с някои от хората от военната полиция.

Корва преглеждаше записа на показанията от предния ден и с ни най-малък жест не показваше, че възнамерява да стане и да се приближи към Стивън Бранд, който изглеждаше объркан от това. Изминаха няколко минути, после Пиърс стана и се обърна към полковник Спраул:

— Ваша милост, защитата утвърдително ли отговори?

— Смятам, че е така — каза му Спраул и се обърна към Корва: — Желае ли защитата да разпита свидетеля или не?

— Да ваша милост — Корва се изправи, заобиколи масата, тръгна право към Бранд и спря на няколко крачки от него. — Застреляйте ги — каза Корва на Бранд.

Бранд сякаш се отдръпна назад на стола си.

— „Застреляйте ги“ — повтори Корва. — Така ли каза той?

— Да.

— На кого го каза?

— На… Садовски.

— И какво отговори Садовски?

— „Да, сър.“