Обречен на мълчание

— Съдът ще се събере отново в понеделник в десет часа, с цел да стигне до подходяща присъда — съобщи той в микрофона на амвона: — Закривам заседанието на съда.

Но никой не тръгна към вратите. Вместо това всички мълчаливо стояха там, докато сержант Ларсън, сега вече с каска на главата, се приближи към Тайсън с още двама военни полицаи. Двамата военни полицаи застанаха смутено пред масата на защитата. Никой нищо не каза, докато накрая сержант Ларсън любезно попита:

— Сър, бихте ли ме последвали?

Тайсън стисна ръката на Корва, взе си фуражката и заобиколи масата, за да застане до военните полицаи, все още не достатъчно сигурен в себе си, за да погледне към семейството си. Двамата военни полицаи застанаха от двете му страни и прекосиха предолтарното пространство, за да излязат през страничната врата и продължат по дългия бял коридор. Тайсън забеляза, че коридорът беше празен и тих, огласян единствено от шума на техните стъпки.

Те стигнаха до една врата, която водеше към задната градина на църквата и постовият, който стоеше до нея, я отвори.

Тайсън си сложи фуражката и излезе навън в студената вечер. Първо забеляза цветовете на западната част на небосклона, който от тъмносиньо преминаваше към хоризонта в приятно оранжево и жълто под светлините на моста.

Едрите военни полицаи образуваха каре около него и го ескортираха до тъмната служебна кола. Вътре в църквата и в коридора беше много тихо, но тук го връхлетя разнороден шум: виковете на десетки хора, после на още повече, тъй като с течение на времето тълпата започна да се събира в задната част на църквата. Видя една телевизионна камера. След това приятната успокоителна тъмнина бе раздрана от проблясването на светкавици. Насочиха и микрофони към него, но охраната решително ги отблъсна назад. В цялата тази бъркотия той чу да се извисява мъжки глас, който викаше:

— Пуснете го! Пуснете го! Някаква жена бе успяла да се провре през кордона на охраната и се приближи плачейки:

— Господ да ви благослови! Господ да ви благослови! Когато стигна до него, един военен полицай я сграбчи и отблъсна настрана.

Тайсън се намери до колата, после вътре в нея. Сержант Ларсън се шмугна до него на задната седалка, след това се отвори и другата врата и друг военен полицай се вмъкна от лявата страна на Тайсън, като по този начин го притиснаха от двете страни. Вратите се затвориха и сержант Ларсън каза:

— Моля, сложете двете си ръце на облегалката на предната седалка.

Тайсън направи както му казаха и сержант Ларсън щракна чифт белезници около китките му. Тайсън се учуди колко са тежки.

Колата започна бавно да се движи по поляната зад църквата пред струпалата се тълпа, като превклкочваше от къси на дълги и свиреше с клаксона в ритмична последователност. Шофьорът ругаеше.

— Вече няма защо да се притеснявам за нощните ви похождения, нали? — каза военния полицай.

Тайсън извърна глава и се взря право в кръглите очи на капитан Галахър. Понечи да каже нещо грубо, но осъзна, че вече няма право да казва на капитан Галахър нещата, които си струваше да му се кажат.

Галахър явно почувства това и на свой ред и разбирайки, че не могат да бъдат достойни противници, смекчи тона.

— Стояхме тук да ви чакаме цял час, но да ви кажа честно, Тайсън, не ми се искаше да ви виждам в тази кола.

— Да, сър.

Тъмната служебна кола се измъкна от тълпата и бе поета от ескорт от два джипа. Те подкараха бързо по Лий авеню.

Тайсън за пръв път забеляза, че мъжът на предната седалка до шофьора беше цивилен. Човекът се обърна назад и каза:

— Трябва да си поговорим малко преди да ти дадат присъдата, шампионе.

Тайсън погледна към Чет Браун.

— Не мисля така — отговори той.

Браун сви рамене и се обърна обратно напред.

— Ще видим — каза той.

Галахър извади плоско шишенце и разви капачката му.

— Пийнете една глътка — каза той.

— Нямам нужда от алкохол — отговори Тайсън. Галахър сви рамене и зави обратно капачката. Той се поколеба, после мушна шишенцето в страничния джоб на куртката на Тайсън.

— Задръжте го.

Тайсън осъзна, че не се насочват към изхода на базата и разбра, че не отиват във Форт Дикс. Галахър се загледа за момент в Тайсън, после каза:

— Просто местния арест. За почивните дни. До произнасянето на присъдата в понеделник. После… после…

— После — обади се Чет Браун от предната седалка, — всичко зависи от упорития кучи син.

Тайсън се осмели да каже „върви по дяволите“, но изглежда че никой нямаше нищо напротив.

Колата спря пред кабинета на началника на местното отделение на военната полиция и Тайсън се намери в малка килия със стени от бежови фаянсови плочки. Сержант Ларсън махна белезниците му и излезе, затръшвайки след себе си решетката на вратата на килията. Браун застана от другата страна на решетката, а военният полицай отиде в дежурната стая, за да обработи документите на затворника.

— Всичко, което искаме — каза Браун, — е уверението ти в писмена форма, че никога вече няма да говориш за това, до края на земния си живот.

— Върви по дяволите.