Обречен на мълчание

— Вечерните вестници ще пишат само за това — усмихна се Ларсън. — Искате ли да ви ги донеса?

— След като си прочел статиите за един военен процес, Ларсън, значи си чел за всичките.

— Така е. Всичко наред ли беше?

— Кое…?

— Обедът. Трябва да кажа на жена си.

— О, да. Страхотни телешки котлети.

— Бяха пилешки.

— Точно така.

— Ей, как всъщност беше там?

— Къде?

— Във Виетнам, как се чувствахте по време на сраженията.

Тайсън се замисли за момент, после отговори:

— Не мога да ти кажа.

— He сте ли участвали в сражение?

— Мисля, че съм участвал. Но сега съм си вкъщи. Войната свърши.

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТА

В пет и половина часа в събота сутринта, дежурният военен полицай събуди Тайсън и го отведе по долно бельо до тоалетната и кабинките с душове. Полицията му даде стандартен пакет тоалетни принадлежности. Обясни му и какви са правилата, после добави:

— Имате двайсет минути на разположение. Тайсън делеше помещението с още двама затворници, които нямаха кой знае какво да кажат, въпреки че един от тях отбеляза:

— Имаш най-големият член, който съм виждал.

Другият само спомена, че никога досега не е споделял тоалетната с офицер. Тайсън не знаеше дали човекът смята това за чест или за неудобство и реши, че ще е по-добре да не пита.

Тайсън се избръсна, взе си душ и сгъна пешкира на четири, както му беше казано, след което го остави на мивката. Помогна на другите двама затворници да изчистят тоалетната и тъкмо подсушаваше кабинката на душа, когато военният полицай се върна.

— Връщайте се обратно по килиите. Отведоха го обратно до килията му, както си беше по долно бельо. Той си сложи униформата, но остави куртката в металното шкафче на стената.

Среса си косата, като се оглеждаше в малко лъскаво метално огледало, окачено твърде ниско на стената. То не отразяваше лицето му добре, но това беше по-скоро преимущество, отколкото неудобство, помисли той.

Точно в шест часа сутринта се появи Чет Браун с кана кафе.

Браун погледна към листите хартия, които продължаваха да лежат на пода, точно където ги беше хвърлил.

— Предложението няма да важи след произнасянето на присъдата — каза той. — Затова недей да го проиграваш по този начин. — Той подаде каната през решетките.

— Задръж си я.

Браун сви рамене, отвори капачката и сам отпи от кафето. Тайсън седна на ръба на койката и си запали цигара.

— Не си мисли, че ако се отървеш с една или две години, ще можеш да ги преживееш без да се промениш, Бен — продължи Браун. — Затворът засмуква. А хората като теб не успяват да се оправят добре там.

— Кои са хората като мен?

— Могат да ти дадат от десет до двайсет години. А аз няма пак да се върна с това предложение. Защото ако ти дадат от десет до двайсет години, никой няма да има основание да се притеснява, че можеш да се явиш пред обществеността и да почнеш да създаваш проблеми.

Тайсън си изтръска цигарата в консервена кутия, пълна с вода.

— Могат да те осъдят и на смърт чрез обесване — добави Браун.

Тайсън се прозя.

— Какво толкова има да се съгласиш да правиш онова, което така и така вече правиш? — каза Браун.

— Това — отвърна Тайсън, загледан в цигарата си, — глупако, че ако аз поискам да направя нещо, то всичко е наред. Ако аз не искам, всичко пак е наред. Но ако някой се опита да ми опре пистолет до главата и да ме накара да направя нещо, то единственото, което мога да кажа, е разкарай се.

Чет Браун изглеждаше раздразнен.

— Надали си имал тези скрупули, когато си наблюдавал как хората ти покосяват монахини и бебета — саркастично вметна той.

Тайсън си пое дълбоко дъх.

— Не. Нямах ги. Затова и съм тук. Но то не означава, че трябва да се занимавам с теб сега. Махай се.

Браун понечи да каже нещо, но се отказа. Погледна към листите на земята.

— Ще си ги прибера.

Тайсън се изправи и ритна сгънатите листи по-близо до решетката.

— Отстъпи назад, убиецо — каза Браун. Тайсън се отдръпна назад.

Браун бързо клекна и грабна листите, разливайки кафето върху панталона си.

— По дяволите!

— Малко си изнервен тази сутрин, Чет. Браун попи кафето с носна кърпичка.

— Виж какво, ако всичко се нареди добре за теб — каза Браун, — може да поговорим да ти уредя някаква държавна работа. Обади ми се.

— Как да ти се обадя, Чет?

— Просто направи някакво публично изявление, което да не ми харесва. И ще ти се обадя.

— Не ме заплашвай, Чет. Това ме влудява.

— Просто се опитвам да ти помогна. Харесваш ми.

— Не знаеш къде се намират сега Дан Кели и сестра Тереза, нали? — каза Тайсън.

— Може и да знам.

Тайсън и Браун се спогледаха, после Браун каза:

— Може би много скоро ще получиш вест от тях. Но може и да не стане така. — Той се обърна и излезе през вратата в посока към кабинета на началника на ареста.

Четвърт час по-късно се появи военният полицай с поднос със закуска от бюфета и вестник. Той отвори вратата на килията, остави подноса на койката и протегна вестника на Тайсън.

— Последният излязъл снощи.

Тайсън погледна към броя на „Ню Йорк Пост“. Заглавието на първа страница, изписано с големи червени букви, гласеше „ВИНОВЕН!“

— Махнете го оттук — каза Тайсън. Военният полицай сви рамене и си тръгна с вестника.