Обречен на мълчание

— По време на спирките за почивка някои говореха, че трябва да го убием, но никой не направи нищо. Лейтенант Тайсън беше нещо като пленник. Докато вървяхме не размени нито дума с мен или с когото и да е другиго. Носехме Муди на носилка и тялото на Питърсън, загънато в одеяло, Фарли носи известно време тялото на Кейн, после започнахме да се сменяме. Вървяхме в колона по един, така че никой не можеше да види ничие лице. Беше някак нереално. Колко повече вървяхме, толкова повече адреналинът ни спадаше. Валеше силно и селата изглеждаха като мъртви. Пред нас виждахме как Уей гори под дъжда. Вече виждахме пламъците и чувахме тътена на малокалибрените оръдия. Беше рано, но ние решихме, че трябва да спрем за деня. Всички бяха страшно уморени. Намерихме стар френски бункер — кръгло бетонно съоръжение — и се настанихме в него. Лейтенант Тайсън продължаваше да изпраща доклади на капитан Браудър за снайперисткия огън и докато го правеше бяхме в безопасност. Но всички се чудеха какво ли ще каже, когато успее да се върне в базовия лагер.

— Какво се случи в бункера?