Обречен на мълчание

— Утре — каза Тайсън. — Ще се опитам да уредя нещо за утре.

— Можеш ли да уредиш четирийсет и пет минути — стисна тя ръката му и намигна многозначително.

— Ще се опитам — усмихна се той.

— Знам, че би искал да бъдеш малко по-мил с мен, но се опитваш да направиш всичко по-леко за мен, като се държиш… хладно. Но това не го прави по-лесно. — Тя продължи: — Бен — смени темата тя, — показанията на Кели…

— Да?

— Нямах представа… — Тя го хвана за ръката.

— Не съм герой. Но ми е приятно, че ти мислиш така.

Клаксонът изсвири отново. Те се целунаха и Тайсън бързо излезе.

Той се върна обратно в колата на военната полиция и седна отзад до сержант Ларсън, който този път не извади белезниците.

— Към жилищата за несемейни, нали? — попита Ларсън.

— Точно така.

Тайсън се загледа през прозореца, докато колата бавно се движеше натам по кратката отсечка на пътя. Спомни си как преди извървяваше разстоянието между своята квартира и жилищата за несемейни. Нямаше право да променя пътя си, да спира или да се отклонява от него. Право напред по тясната пътечка. Намираше това за отвратително, но сега му се виждаше като някаква безбрежна свобода.

Мъгливи черни облаци се носеха по сутрешния небосклон, забързани от изток на запад и в студения въздух се носеше миризмата на дъжд. Няколко от дърветата по пътя изглеждаха по-оголени от листата си, отколкото предишния ден, а клоните им изпъкваха още по-черни и безпомощно разсъблечени на фона на правите форми на обществените сгради.

Колата спря пред жилищата за несемейни и сержант Ларсън каза:

— До девет и петнайсет, сър.

— Добре.

Тайсън слезе от колата и влезе в крайния десен вход на сградата, след което се качи до третия етаж. Почука на вратата на Корва. Тя се отвори и Корва го покани да влезе. Седнаха на масата в столовата и Тайсън си наля чаша кафе от термоса, донесен от бюфета.

— Как е Марси? — каза Корва.

— Много добре. Изпраща ти много поздрави. Корва кимна и продължи да се рови в папка с жълти листи. — А Дейвид?

— И той е добре. Всички членове на семейство Тайсън се чувстват отлично. А как е семейство Корва?

— Отлично. А затворът?

— Затворът засмуква. Сега отговарям за тоалетната — това е първият ми ръководен пост, откакто бях командир на взвод в рота „Алфа“.

Корва отсъстващо захапа датска бисквита, докато си водеше някакви бележки.

— Днес трябва да е последният ден от процеса. Тайсън кимна.

— Подполковник Левин е готов да излезе да свидетелства в твоя полза — продължи Корва.

— Не.

— Защо не?

— Остави човека на мира, Винс. Той си има достатъчно проблеми само с факта, че е подполковник от еврейски произход на средна възраст. Иска да стане полковник преди да се пенсионира.

— Тогава какво ще кажеш за Марси? — нетърпеливо попита Корва.

— Не.

— Защо не?

— Защото бих искал да си запазя достойнството, ако нямаш нищо напротив.

За момент Корва се замисли върху това, после го попита:

— А какво ще кажеш тогава за свещеника си, преподобния Саймс? Той изгаря от желание да свидетелства в твоя полза.

— Саймс изобщо винаги изгаря от желание да говори. Ще започне още от кръщенето ми.

— Тогава какво ще кажеш за…

— Не, никой. Няма да е и бившият ми ръководител от групата на бойскаутите. Нека да оставим показанията на Кели да говорят сами за себе си.

— Виж, Бен — каза Корва, като се наведе през масата, — сега, когато сам си установил, че затворът засмуква, и то без всякакво съмнение, нека се опитаме да направим наистина всичко възможно, така че да сме сигурни, че няма да се върнеш там този следобед. Тайсън кимна.

— Показанията относно твоя характер ще бъдат последното нещо, което съдебният състав ще чуе, преди да се оттеглят да гласуват присъдата — продължи Корва.

— Характерът ми няма значение. Съдебният състав разполага с фактите.

Тайсън стана и отиде до прозореца. Небето потъмняваше все повече и повече и в стъклото се разбиха няколко капки дъжд.

— Днес не си в много добро настроение — отбеляза Корва.

— Тази сутрин се събудих в затвора — поклати глава Тайсън.

— Кажи си каквото ти лежи на душата — каза Корва като се изправи и пристъпи към Тайсън.

— Всичко ме наранява дълбоко… — каза Тайсън без да се обръща. — Фарли, който изглежда толкова патетичен. Бранд, съсипан от Кели. Садовски, Скорело, Белтран, Уокър и Калейн… Сега те ще трябва да живеят не само с онова, което са извършили, но и със съзнанието, че всички го знаят и с факта, че не са застанали на свидетелската скамейка като истински мъже… Защото са попаднали под властта на някакви глупави адвокати.

Корва предпазливо сложи ръка на рамото му.

— А ако отида в затвора — продължи Тайсън, — какво трябва да каже един мъж на жена си, когато се върне вкъщи след няколко години, прекарани там? Чакат ли жените? Какво показва твоят опит?

— Бен, стига.

— Животът на Дейвид ще бъде съсипан — добави Тайсън.

— Стига! — Корва го сграбчи за раменете, с учудваща сила го завъртя към себе си и го отхвърли към стената. — Стига!

Тайсън сви комруци и погледна разярено надолу към по-дребния мъж. Корва му отвърна с разгневен поглед.

— Добре — каза най-накрая Тайсън. — Прекарах тежка нощ.

Корва отиде до масата и наля още кафе.