Обречен на мълчание

Полковник Спраул погледна към Кели и Тайсън, след това към часовника си и каза:

— Закривам заседанието на съда до десет часа утре сутринта.

Съдебният състав, прокурорите и зрителите се изправиха и започнаха да напускат залата.

Тайсън видя, че военните полицаи се приближават към него, и каза на Кели:

— Може да се видим по-късно.

— Не мисля — отвърна Кели. — Излитам след около два часа.

— Закъде?

— За едно място. Сега работя в Централна Америка.

— И твоят ред ще дойде тия дни, Кели.

— Може би. Но играта ми харесва.

— Изпусна интересна сбирка. Садовски, Скорело, Калейн, Белтран и Уокър. Само Де Тонг отсъстваше, а и нямахме новини за него.

— Де Тонг е още там, лейтенанте.

— Може би. А може и да е успял да се върне.

— Не, там е. На място.

— На кое място?

— Уей. Агент на място. Представя се за французин. Имаме нужда от разузнавачи там.

— Искате да си възстановите позициите, а?

— Може би. Някой ден ще се върнем там.

— Без мен.

— С вас или без вас, няма значение.

— Благодаря ти още веднъж — каза Тайсън.

— Винаги, когато имаш нужда, amigo. Можеш да разчиташ на мен. Ще се обадя, когато пак дойда насам.

— Потърси ме в Ливънуърт. В затвора.

— Първо ще опитам в Гардън Сити. — Кели му намигна, обърна се и си отиде, докато военните полицаи обградиха Тайсън.

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ТРЕТА

Колата на военната полиция спря пред квартирата на Тайсън в седем и трийсет часа и сержант Ларсън му свали белезниците.

— Имате половин час, сър — каза му Ларсън. — Ще позвъним в осем часа.

— Добре.

— На задната врата на жилището ви ще има охрана, сър — добави Ларсън.

— Чудесно. — Тайсън излезе от колата и бързо прекоси пътеката към къщата. Дейвид отвори вратата преди той да стигне до нея и застана усмихнат на прага.

— Здравей, татко.

— Здравей, момчето ми.

Те си стиснаха ръцете, а после се прегърнаха. Тайсън влезе в къщата и Дейвид затвори вратата. Марси бързо слезе по стълбите, облечена в сив костюм и на високи токчета — дрехи подходящи за съдебни процеси и делови срещи. Тайсън я прегърна и те се целунаха, но и двамата почувстваха някакво отчуждение помежду си.

— Искаш ли нещо за закуска? — попита го тя.

— Не, благодаря. В ареста дават закуската много рано. Ядох яйца и овесени ядки.

Марси, Дейвид и Бен Тайсън отидоха в трапезарията и седнаха около масата, половината от която беше затрупана с книжата на Марси. През по-голямата част от следващите двайсет минути говориха за училището на Дейвид. Тайсън изпи едно кафе, Дейвид изяде две паници каша, а Марси си пийна слаб билков чай.

— Имам проблеми със стомаха — обясни тя на Тайсън. — Не спах добре.

— По-добре вече да си кажем довиждане — каза Тайсън, поглеждайки към часовника си. Той се изправи и се обърна към жена си: — Ще се видим в съда, както казват.

— Искаш ли и Дейвид да дойде? Тайсън погледна към сина си.

— Какво предпочиташ — попита го Тайсън, — да отидеш на военен съд, или на училище?

— На военен съд — слабо се усмихна Дейвид.

— Добре. Може би ще станеш адвокат от военната прокуратура, когато пораснеш.

— Поздрави Винс от мен — каза Марси на Тайсън.

— Добре. — Той взе фуражката си от дивана.

— Какво ще стане днес, Бен? — добави тя.

— Не съм сигурен — отговори той. — Знам само, че ще продължим да представяме доказателства за смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства. Може би Корва ще покани Левин да свидетелства.

— В колко часа мислиш, че ще свърши заседанието на съда? — попита тя.

— Не знам. Зависи от това колко души ще призове Корва. — Той замълча, после попита: — Ти искаш ли да свидетелстваш?

— Аз ли?

— Да. Съпругите често свидетелстват в полза на мъжете си при представяне на смекчаващи и намаляващи вината обстоятелства.

— Наистина ли? Колко странно.

— Армията е едно голямо семейство — сви рамене Тайсън.

Тя се замисли за момент, после се усмихна.

— Трябва ли да им кажа истината?

— Не. Очаква се жените да излъжат.

— Добре. Разбира се, че ще го направя. Но не ми се вярва наистина да искаш да свидетелствам.

— Не искам. Не е в моя стил. Но Корва смята, че ще е добре да го направим. Знаеш какво значение отдават италианците на семейството. В италианските съдилища призовават целите фамилии — със старите баби и малките бебета, които пищят и плачат.

— Ненавиждам етническите ти изявления — намръщи се Марси.

— На Корва това изглежда му харесва. И той го прави. Какво ти пречи на теб?

Тя понечи да каже нещо, но после просто сви рамене. Тайсън кимна към книжата й и към дипломатическото куфарче на стола.

— Среща ли имаш днес следобед? Тя кимна.

— Но съм я насрочила за пет часа в центъра на града. Ако заседанието на съда свърши в четири и половина, няма да ми бъде трудно да стигна навреме.

— Ще говоря за това със съдията Спраул. Марси си пое дълбоко дъх, но нищо не каза. Тайсън си погледна часовника и в същия момент клаксонът на служебната кола изсвири два пъти.

— Ето я и лимузината ми — каза той.

Дейвид се изправи и те пак се прегърнаха. Марси го хвана за ръката и отиде с него до входната врата.

— Не знам кога отново ще те видя — каза меко тя.

— Ако дойдеш в съда в десет часа, ще ме видиш.

— Знаеш какво имам предвид.