Обречен на мълчание

— Все още ли искаш да дадеш показания? — попита той.

— Да.

— Знаеш ли какво искаш да кажеш?

Тайсън кимна. Продължавайки да стои прав, Корва прелисти някакви книжа, които лежаха върху масата.

— Снощи и последното късче от източната мозайка дойде на мястото си — каза той.

Тайсън погледна към адвоката си. Корва вдигна един телекс и го погледна.

— Първоначално си помислих, че правителството я крие, така както скриха и Кели. Но трябваше да се досетя… — каза той.

— Мъртва ли е?

— Не, не е. Тя е съвсем жива и е добре. Просто църквата я е отделила от света. Казах ти, че Интерпол смята, че е в Италия и тя наистина е там. На едно място, наречено „Каза Пастор Анжеликус“. То е нещо като женски манастир, построен на един от хълмовете близо до Рим. И там тя действително е напълно откъсната от целия външен свят. Мисля, че никаква призовка не би могла да стигне до нея — добави Корва със слаба усмивка.

Тайсън запази за няколко секунди мълчание преди да попита:

— Как… Как така се е оказала там?

— Ами изглежда, че когато първите разкази за всичко това са се появили сред обществото — някъде през май или юни — някой може би във Ватикана е усетил накъде ще задуха вятъра и я е изолирал. Съмнявам се, че тя изобщо знае нещо за твоите проблеми.

— Добре — кимна Тайсън. — Предполагам, че всъщност това не е зле, не е ли така? Добре, че на този свят все още има места, където хората могат да живеят в истински мир. И така, с този въпрос е приклкочено. — Той се почеса по челото. — Благодаря на Бога, че поне на някого всичко това е било спестено.

— Може би някой ден, когато всичко свърши и тя се върне към болничната си работа, ще можеш да отидеш да я видиш.

— Не — поклати глава Тайсън. — Мисля, че както каза Кели, сега слагаме край на този случай. Всички, които излязохме от тази болница, трябваше да продължим да вървим напред — в различни посоки и никога да не поглеждаме назад, нито да се опитваме да се свържем помежду си. Никога.

— Може би си прав — отвърна Корва. — Никакви срещи повече. Въпреки че — замислено продължи той, — бих искал тя да разкаже на съда и на всички останали, че си спасил живота й. Това е нещо, което би трябвало да се знае.

— Така ли? Не се връзва, Винс. Виетнам означава загуба. Загубена война, загубена чест, загубена невинност, загубени души. Не обърквай хората с разказа за двама души, успели да намерят нещо един в друг.

— Тази сутрин си твърде циничен.

— Добре, нека тогава да кажем, че това е лична история и затова е по-добре да не я използваме за обществени цели. Така или иначе, никога не бих те оставил да я изправиш на свидетелската скамейка.

— Знам. Просто исках да я намеря заради теб.

— Благодаря ти.

— Време е да тръгваме.

ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Бен Тайсън седна на масата на защитата. Пиърс, Уейнърт и Лонго вече бяха заели местата си на своята.

— Защо винаги ни изпреварват? — попита Тайсън.

— Веднъж отмъкнах каната за вода на Пиърс и той няма да допусне това да се случи отново.

Точно в десет часа дежурният сержант извика:

— Всички да станат!

Полковник Спраул влезе в съдебната зала и зае мястото си зад амвона.

— Откривам заседанието на съда.

Всички седнаха. Тайсън забеляза, че църквата продължаваше да се пълни с хора, а и изглежда военната полиция нямаше намерение да им попречи да се тълпят в залата. Заседанието щеше да бъде кратко.

Той погледна нагоре към тъмния балкон и видя, че до перилото е застанал Чет Браун. Браун му махна весело за поздрав, но Тайсън се направи, че не го забелязва.

Погледна към първия ред и видя Марси, която му изпрати въздушна целувка. Там бяха и Дейвид и майка му, в отговор на настояването на Корва. На първия ред седеше и Керън Харпър, но без приятеля си. Беше седнала на няколко крачки от Марси и те си разменяха по някоя дума от време на време.

Църквата миришеше на мокри дрехи и хладна влага. Дъждът постоянно ромонеше по стенописите на прозорците като им придаваше плосък и безжизнен вид, превръщайки рисунките върху тях в подобие на картинки от анимационен филм.

Тайсън погледна отново към масата на прокурорския състав. Пиърс, Уейнърт и Лонго седяха и тихо си говореха като за пръв път, откакто Тайсън ги наблюдаваше от началото на процеса, те му заприличаха на нормални човешки същества. Всъщност дори ги надари с човешки качества като любов, парични проблеми и семейни грижи. Забеляза също, че майор Джудит Уейнърт явно много харесва полковник Греъм Пиърс и си представи, че между тях може да има любовна връзка.

Тайсън погледна към полковник Спраул, които прелистваше някакви книжа зад амвона. Този човек приличаше на продукт от друга епоха. Ден след ден той бе седял там и в буквален и преносен смисъл бе наблюдавал съда отгоре. И без съмнение в известен смисъл бе шокиран от чутото.

Тайсън погледна през подиума към масата на съдебния състав, която в този момент беше празна. Зад масата, пред страничното крило на олтара имаше двама военни полицаи, застанали на караул. Тайсън се обърна към Корва без да откъсва поглед от тях.

— Един въоръжен и един невъоръжен. Корва кимна.