Читаем Огнен цикъл полностью

— Продължавайте, тук няма отклонения. Ще дойда да срещна вашата машина, но се движа бавно, защото нося радиото със себе си. Още съм близо до селото.

— Няма смисъл да изминавате толкова път, освен ако има вероятност роботът да не види тази част от вашата станция — отговори един от биолозите. — Приспособлението ще се приближи, без да затрудни някого.

— Много добре. Ще чакам тук, така че ще можете да разговаряте и с моите сънародници.

Следователно между прохода под сградата с генераторите и района под селото с гейзерите имаше единичен дълъг тунел. Пътуването по него продължи дълго, докато роботът стигна до място, където коридорът внезапно премина в голямо помещение, високо около осем фута; виждаха се входовете на няколко отклонения. Операторът, който бе научил достатъчно от езика на абиормените, за да разговаря през повечето време без помощта на Дар или Крюгер, уведоми Учителя за мястото на робота и поиска по-нататъшни указания.

— Вие сте съвсем наблизо и е по-лесно да ви покажа пътя. Чакайте там; след малко съм при вас.

Всички гледаха напрегнато телевизионния екран. След няколко секунди в единия от входовете нещо се раздвижи и погледите на присъстващите се приковаха в уголеменото му изображение на екрана. Следяха неотстъпно новодошлия, който приближаваше към робота.

Изненадата не бе особено голяма. Всички с изключение на Дар имаха по-малък или по-голям опит с разузнавателни кораби от Земята, така че бяха виждали най-различни същества, не само интелигентни, но и културни.

Жителите на Абиормен не бяха срещали нищо подобно в живота си. Някакво пъпешообразно тяло се подпираше на шест крайника; в горната си част те бяха толкова масивни, че се сливаха един с друг, а долната, която стъпваше на пода, бе остра почти като игла. Наблюдателите си помислиха за някаква необикновено охранена морска звезда, която бе обърнала на една страна крайниците си и крачеше с тях. На светлината, идваща от робота, горната третина от тялото изглеждаше наситено червена за очите на човешките същества, като една ивица от същия цвят слизаше до долу по крайниците; останалото бе черно. Не се виждаха очи, уши или други телесни органи, с изключение на някакво петно в най-горната част на тялото, което можеше да бъде всичко — от затворена уста до особеност в окраската. Телевизионното изображение не казваше на Дар абсолютно нищо за големината на съществото, но операторът на робота го сравни с фокусното разстояние и определи, че то бе високо почти колкото Дар и тежеше навярно осемдесет-деветдесет фунта.

— Мисля, че ме видяхте вече.

Дар долови отчетливата ирония в гласа на съществото. Нямаше място за никакво съмнение в неговата самоличност, защото от микрофона на робота идваше същият глас, който бяха слушали през цялото време.

— Ако позволите на вашата машина да ме следва, ще можем да си починем, докато решите какво ви интересува.

Съществото се върна назад, без да се обръща, и роботът го последва. По един тесен коридор те стигнаха до стая, висока около пет фута и почти еднаква с помещенията, които Дар и Крюгер бяха оглеждали в града. Дар не отместваше погледа си, надявайки се да разбере предназначението на различните загадъчни приспособления.

За някои от тях всичко стана ясно от пръв поглед. Три от куполообразните предмети бяха заети от същества, които приличаха на техния водач; телата им се намираха на върха, а шестте крайника бяха спуснати в страничните канали. Водачът се отправи към другия край на стаята и се настани в единия от „умивалниците“, а крайниците му се разпериха равномерно във всички посоки. От вида на съществата не можеше да се забележи дали разглеждаха робота, но това бе почти сигурно.

Водачът поднови разговора на своето „ложе“:

— Ето ни и нас. Може би сега ще ми отговорите поточно защо се надявахте да разберете нещо повече, след като ни видите, и защо считате, че това ще ви направи по-благосклонни към нашето становище.

— Надяваме се да научим как живеете, с какво се храните, какви са вашите умствени и физически възможности и недостатъци, а така също колкото може повече неща за вашата връзка със „студените“ хора, които едновременно са ваши деца и предшественици. Когато научим всичко това, може би ще разберем и вашето несъгласие за разпространяването на технически знания в този свят. Трябва да ви призная, че засега вашето поведение ни напомня за някои групи хора от собствената ни история; всеки път, когато подобна група от миналото е успявала да прекрати или поне да контролира разпространяването на научните знания, резултатът е бил прекалено плачевен. Бихме искали да знаем дали жителите на Абиормен са толкова различни от нас, че подобен резултат е невъзможен при вашите условия.

— Как реагираха на новата информация хората, които ви наблюдаваха по време на вашата работа?

— Всички бяха заинтересувани, почти без изключения. А поне един от тях научи твърде много и с това ни убеди, че вашите хора са най-малкото толкова интелигентни, колкото и нашите.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века
Ад
Ад

Анри Барбюс (1873–1935) — известный французский писатель, лауреат престижной французской литературной Гонкуровской премии.Роман «Ад», опубликованный в 1908 году, является его первым романом. Он до сих пор не был переведён на русский язык, хотя его перевели на многие языки.Выйдя в свет этот роман имел большой успех у читателей Франции, и до настоящего времени продолжает там регулярно переиздаваться.Роману более, чем сто лет, однако он включает в себя многие самые животрепещущие и злободневные человеческие проблемы, существующие и сейчас.В романе представлены все главные события и стороны человеческой жизни: рождение, смерть, любовь в её различных проявлениях, творчество, размышления научные и философские о сути жизни и мироздания, благородство и низость, слабости человеческие.Роман отличает предельный натурализм в описании многих эпизодов, прежде всего любовных.Главный герой считает, что вокруг человека — непостижимый безумный мир, полный противоречий на всех его уровнях: от самого простого житейского до возвышенного интеллектуального с размышлениями о вопросах мироздания.По его мнению, окружающий нас реальный мир есть мираж, галлюцинация. Человек в этом мире — Ничто. Это означает, что он должен быть сосредоточен только на самом себе, ибо всё существует только в нём самом.

Анри Барбюс

Классическая проза