Читаем Огнен цикъл полностью

— Да, разбира се — отговори местният жител. — Ако едно животно е достатъчно голямо, от всяка негова част ще порасне цяло ново животно. Това е напълно сигурно поне за съществата, с които се храним; винаги оставяме част от тялото им за тази цел. Вие не постъпвате ли така с вашите животни?

— Хм! На Земята има някои същества, с които става същото, но те са твърде примитивни форми. Лично аз не виждам как нещо може да бъде унищожено на тази планета.

— Защо? Някои животни не оставят достатъчно от своята плячка, за да порасне отново. Освен това винаги съществуват гладната смърт и опасността от удавяне, макар че е необходимо много време, за да може гладът да порази някое същество така, че то да не живее повече.

Един от учените погледна замислено дясната си ръка; два от пръстите липсваха и наместо тях се виждаха два закърнели израстъка — спомен от премеждие в детството.

— Дар, струва ми се глупаво да ви питам дали и вашата раса притежава тази способност за обновяване.

— Не виждам защо да е глупаво. Да, ние също имаме тази способност, макар че в едно цивилизовано общество към нея се прибягва твърде рядко. Понякога жертвата на катастрофа с планер или нещо подобно трябва да си смени ръка или крак.

— А глава?

— Тук случаят е по-особен. Ако нараняването е толкова сериозно, че са нарушени жизнените процеси, тъканите се връщат към „началото“; така се появяват един или повече съвсем нови индивиди. Тогава началният индивид се счита за умрял. Но както вече казах, това се случва рядко.

Биолозите бяха доста изненадани, че са намерили обяснение на този факт. А след няколко седмици работа при всички удобства, които предлагаше „Алфард“, се стигна и до смислен отговор. Рихтер, който бе ръководител на групата на биолозите, бе доволен от възможността да даде обяснение на командира Бърк. Офицерът бе дошъл специално за отговор на въпросите, ’които го безпокояха.

— Рихтер, тези хора ме плашат малко — поведе разговора Бърк. — Както знаете, всеки командир на кораб, който се отделя от Земята, трябва да се запознае с дълги инструкции за опасността от внасяне на нови видове в дадена среда. Разказват ни за плъховете в Австралия и японските бръмбари в Северна Америка, докато се поболеем на тема „екология“. Струва ми се, че сега се сблъскваме с нещо, което може да се превърне в опасен съперник на цялото човечество, ако това, което ми разказаха за хората на Дар Ланг Ан, е вярно.

— Предполагам, че сте прочели нашето резюме по въпросите на регенерацията. Приемам, че тези хора са направо изумителни в някои отношения, но не бих казал, че представляват някаква опасност.

— Защо не? Нима те не попадат точно в графата на онези същества, които влизат в нова среда без естествените си неприятели и се размножават, неограничавани от нищо? Само за няколко години те ще залеят човечеството.

— Не виждам как. Народът на Дар има същите естествени неприятели, както и хората: всички месоядни животни плюс собствените си заболявания. Според думате на Дар те също боледуват. Следователно ще пренесат и болестите със себе си.

— Но главният причинител на смъртта на тяхната раса е топлината. Какво ще стане, ако те се установят на Земята, Тано, Хекла или някой друг от световете, имената на които вие знаете не по-зле от мен? Та те практически ще бъдат безсмъртни!

— Наистина, топлината им е необходима, за да загинат „нормално“, но аз мисля, че вие забравяте нещо друго. Тази топлина им трябва и за тяхното размножаване.

— Може да се нарече така, но може да бъде и разчленяване. Какво стана в залива Чесапийк, когато ловците на стриди решиха, че ще се отърват от морските звезди, като ги насекат и хвърлят във водата?

— Господин командир, вие изпускате най-важното, така както е станало и с младия Крюгер, струва ми се. А то е, че народът на Дар Ланг Ан трябва да умре, за да се повтори отново. Помисляли ли сте така за нещата?

Настъпи дълго мълчание, преди командирът на кораба да отговори.

— Не, трябва да си призная, че не съм. Това наистина променя всичко. — Той се замисли отново. — Имате ли представа защо става така, или по-скоро как протича всичко това, защото за подобна планета то очевидно представлява еволюционно развитие?

— Да, имам представа. До нея стигнахме трудно, главно поради многобройните доказателства, че резките климатични промени са започнали едва от последните десетина милиона години насам; нишката ни даде един организъм, който живее на нашата планета.

— Какво! Кое земно същество би издържало тукашната промяна на условията?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Раковый корпус
Раковый корпус

В третьем томе 30-томного Собрания сочинений печатается повесть «Раковый корпус». Сосланный «навечно» в казахский аул после отбытия 8-летнего заключения, больной раком Солженицын получает разрешение пройти курс лечения в онкологическом диспансере Ташкента. Там, летом 1954 года, и задумана повесть. Замысел лежал без движения почти 10 лет. Начав писать в 1963 году, автор вплотную работал над повестью с осени 1965 до осени 1967 года. Попытки «Нового мира» Твардовского напечатать «Раковый корпус» были твердо пресечены властями, но текст распространился в Самиздате и в 1968 году был опубликован по-русски за границей. Переведен практически на все европейские языки и на ряд азиатских. На родине впервые напечатан в 1990.В основе повести – личный опыт и наблюдения автора. Больные «ракового корпуса» – люди со всех концов огромной страны, изо всех социальных слоев. Читатель становится свидетелем борения с болезнью, попыток осмысления жизни и смерти; с волнением следит за робкой сменой общественной обстановки после смерти Сталина, когда страна будто начала обретать сознание после страшной болезни. В героях повести, населяющих одну больничную палату, воплощены боль и надежды России.

Александр Исаевич Солженицын

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХX века
Ад
Ад

Анри Барбюс (1873–1935) — известный французский писатель, лауреат престижной французской литературной Гонкуровской премии.Роман «Ад», опубликованный в 1908 году, является его первым романом. Он до сих пор не был переведён на русский язык, хотя его перевели на многие языки.Выйдя в свет этот роман имел большой успех у читателей Франции, и до настоящего времени продолжает там регулярно переиздаваться.Роману более, чем сто лет, однако он включает в себя многие самые животрепещущие и злободневные человеческие проблемы, существующие и сейчас.В романе представлены все главные события и стороны человеческой жизни: рождение, смерть, любовь в её различных проявлениях, творчество, размышления научные и философские о сути жизни и мироздания, благородство и низость, слабости человеческие.Роман отличает предельный натурализм в описании многих эпизодов, прежде всего любовных.Главный герой считает, что вокруг человека — непостижимый безумный мир, полный противоречий на всех его уровнях: от самого простого житейского до возвышенного интеллектуального с размышлениями о вопросах мироздания.По его мнению, окружающий нас реальный мир есть мираж, галлюцинация. Человек в этом мире — Ничто. Это означает, что он должен быть сосредоточен только на самом себе, ибо всё существует только в нём самом.

Анри Барбюс

Классическая проза