Огньовете на сатаната

— Няма нужда. — Той прокара пръст по устните си. — Доказателствата са в стаята ми. — Сетне прехапа ъгълчето на устата си и погледна за миг към Корбет. — Те може и да не ги открият, но ти ще успееш. Дьо Краон ме предупреди за теб. Трябваше веднага да те убия. Всички заслужавахме да умрем. — Той повиши глас. — Ние сме тамплиери; мъже, посветили се на войната срещу неверниците. А я ни виж сега: банкери, търговци, земеделци. Хора като брат Одо, които живеят на минали лаври. Ревъркийн и глупавите му поклонения всяка сутрин; Бадълсмиър с неговите момчета; Симс с пиянството; Бранкиър със сметките. Каква надежда има за който и да било от нас? Влязох в този орден заради една идея, не по-малко благородна, не по-малко свещена от търсенето на Светия Граал. — Той посочи с пръст дьо Моле. — Филип Френски е прав. С нашия орден е свършено. Защо трябва да си крием богатствата? Орденът трябва да бъде разпуснат, обединен с други, да му се даде нова цел.

— А ти? — попита Корбет, любопитен какво е предложил Филип на Юда.

— Аз щях да стана рицар във френския двор — отвърна Легрейв. — Да, да имам къщи и имения, да бъда освободен от клетвите си. Възможност да наваксам изгубеното време: да се оженя, да създам наследник. В това поне има някаква цел. Рано или късно бурята ще се разрази и кулата на тамплиерите, построена върху пясък, ще рухне; и какво срутване ще бъде само!

Корбет отиде и се надвеси над него.

— Ти си лъжец. Проявил си се и като страхливец: предал си своя орден още преди години, в Акр.

Легрейв вдигна рязко глава, уплашен от гневния ропот на своите другари.

— Какво, какво каза? — заекна той.

— Запознах се с един рицар-тамплиер в болницата за прокажени в Йорк. Човек, държан с години като затворник от асасините. Не ми каза името си. Наричаше се „Незнайния“, но говореше за един английски тамплиер, който избягал от поста си в Акр и така обрекъл на смърт другарите си.

— Чувал съм подобни слухове — обади се Бранкиър.

— Побягнал си, нали? — попита Корбет. — Й французите са научили за това. Те не само са ти предложили богатство, но и са заплашили да те разкрият като страхливец.

Легрейв само кимна, покри лицето си с ръце и тихо зарида.

— Признаваш ли се за виновен? — прошепна Бранкиър.

— Трябва да бъде изправен на съд — кресна Симс.

— Вече беше изправен — отвърна дьо Моле, като стана на крака. — И бе признат за виновен.

Великият магистър извади големия си меч от канията, която висеше на облегалката на стола му. Отиде до другия край на масата, спря и се взря гневно в Легрейв. Сетне вдигна меча, като го държеше точно под ефеса, както свещеник държи кръст.

— Аз, Жак дьо Моле, Велик магистър ордена на тамплиерите, признавам теб, сър Ралф Легрейв, рицар от същия орден, за виновен по обвиненията за убийство и измяна. Какво имаш да кажеш?

Легрейв вдигна глава.

— Присъдата е произнесена — продължи напевно дьо Моле. — Екзекуцията ще се извърши утре призори.

— Не можете да направите това! — възкликна Корбет.

— Върни се в своята канцелария! — отвърна дьо Моле. — Потърси из документите и актовете, вашите кралски харти и разрешителни. Имам право да обезглавявам и беся, братко. — Сетне отново погледна към Легрейв. — За последен път те питам: имаш ли да кажеш нещо?

— Нищо — отговори Легрейв. — Освен, монсеньор… — Той огледа за последен път залата. — Всичко това ще отмине — прошепна. — Защото с нашата кауза е свършено. Дните ни са преброени. Орденът ни със сигурност е обречен на гибел.

Дьо Моле отиде до вратата и се върна с група сержанти. Симс изправи Легрейв на крака. Великият магистър му махна колана с меча, знака за рицарско звание.

— Пратете му свещеник — рече дрезгаво той. — Нека изповяда греховете си.

Затворникът се обърна и без повече да погледне назад, беше отведен от залата.

Корбет се приближи с протегнати ръце до Великия магистър.

— Този път ти казвам сбогом, сър.

Дьо Моле го сграбчи за китката. Корбет се разтревожи; тамплиерът продължаваше да я стиска с всичка сила. Ранулф изруга и пристъпи напред.

— Ти си наш гост — заяви дьо Моле. — Твърде късно е за пътуване сега. Освен това си представител на краля. Трябва да присъстваш от негово име на изпълнението на присъдата.

Сърцето на Корбет се сви. Дьо Моле беше прав. Екзекуцията на Легрейв не можеше да мине без кралски свидетел. Самият крал щеше да изиска това.

— Възразяваш ли? — попита дьо Моле, все още без да пуска ръката на Корбет.

— Не обичам да гледам как умира човек — отвърна Корбет. — Особено на ешафода.

Дьо Моле пусна ръката му.

— Ще стане бързо — промълви той. — И така, сър, кажи на слугите си да се оттеглят. С Бранкиър имаме да ти кажем нещо.

— Господарю — възрази Ранулф. — Това не е…

— Сър Хю е в безопасност — настоя дьо Моле. — Няма да му се случи нищо лошо. Заклевам ви се.

Корбет кимна. Ранулф и Малтоут неохотно тръгнаха към вратата.

— Изчакайте го в отделението за гости — викна им Великият магистър. — Може да се забави доста. Няма от какво да се боите.

След като вратата се затвори след тях, дьо Моле подкани Корбет да седне. Двамата с Бранкиър се настаниха от двете му страни.