Огньовете на сатаната

— Но защо? — попита Симс. — Защо е трябвало да загине този клет готвач?

— Защото убиецът е искал да всее страх. Да разпространи слухове, да потъмни краските — как тамплиерите са прокълнати: не само че таят желание да убият краля и се избиват един друг, но и оставят пламъците от ада да горят свободно, поглъщайки дори невинните сред тях. — Корбет започна да върти пръстена си. — Практически погледнато, смъртта на Питъркин е довела до напускането на всички слуги. Слугите са любопитни, те откриват какво ли не. Смъртта на Питъркин е сложила край на това и е предпазила убиеца.

— И кой е той? — изръмжа Легрейв.

— Ти, сър — рече тихо Корбет.

Четиринадесета глава

Дьо Моле дълго не можа да въдвори ред. Легрейв стана и се хвърли към Корбет, но Симс, който бе седнал между тях, бутна стола си назад и му попречи. Дьо Краон се изправи и щракна с пръсти на своя облечен в черно писар, сякаш се канеше да си тръгне. Корбет обаче познаваше своя стар враг и усети, че всичко е само представление: френският пратеник щеше да напусне стаята, само когато това бе в негова полза. Все пак секретарят бе доволен, че другите тамплиери не скочиха в защита на Легрейв. Имаше неодобрителни викове и загрижени погледи, но суровото изражение на дьо Моле и обезпокоеният поглед на Бранкиър вдъхнаха увереност на Корбет.

„Знаят нещо, — помисли си той. — Това, което казах, засегна някакви техни тайни.“

Най-сетне Легрейв, почервенял от ярост, бе принуден да седне.

— Нямате доказателства! — запелтечи той.

— И дотам ще стигнем — отвърна Корбет, — след като опиша останалите смъртни случаи. Бедният брат Одо. Пипнал си го, когато е отивал да лови риба, нали? Изчакал си го сред дърветата до началото на кея. Не видях кръв там, така че сигурно си го повалил с един удар по главата, може би дори си му строшил черепа. След това си го спуснал в лодката, вързал и го да седи изправен на пейката, а кърмата и носа си посипал с гръцки прах. Сложил си веслата в пръстените им и си ги завързал за ръцете на стареца. Въдицата си пъхнал в ръцете му, а сетне си избутал „Призрака от кулата“ до средата на езерото. Обичайна гледка в това имение: старият брат Одо, облечен в неизменния си плащ с качулка, наведен над въдицата, а лодката му се полюшва върху вълните на езерото. Скрил си се между дърветата, изстрелял си една огнена стрела към лодката — ето как се всява страх. След като човек като Одо, герой за своя орден, бива погълнат от пламъците на ада, кой може да бъде в безопасност? Какво става във Фрамлингъм? И така отровата започва да се разпространява.

— Но защо Одо? — попита дьо Моле. — Защо този кротък старец?

— Защото бе учен — отговори Корбет.

— Ами Бадълсмиър?

— Понеже е бил потенциален източник на скандал — продължи Корбет. — Легрейв е знаел малките му тайни — за страстта му към млади мъже и охладеното вино, което оставял в стаята си. В каната сипал сънотворно; запалителният прах пък поръсил по рогозките и по парчето кожа, поставено на пролуката на вратата, за да пази от течение. Само че Бадълсмиър е отсъствал: влюбените са се скарали. Скудас и Джослин изпили виното. Докато Бадълсмиър се криел в горичката, паднала нощ. — Корбет погледна към пепелявото лице на Легрейв. — И ти си се върнал, вероятно с паничка, в която е имало жив въглен. Бутнал си го под вратата. Рогозките са били сухи, прахът се е запалил и огънят е забушувал, а двамата младежи са преминали спящи в отвъдното.

— Монсеньор! — Легрейв се отблъсна от масата, но в този момент Симс пусна невестулката си на пода. Гадинката мигом изчезна в тъмнината, а господарят й хвана ръката на Легрейв.

— Мисля, че ще е най-добре да останеш, братко — отбеляза кротко той. — Това, което казва Корбет, звучи логично.

— Разбира се — продължи Корбет. — Между смъртта на Бадълсмиър и тази на брат Одо има връзка. Случилото се възбудило любопитството на библиотекаря. Той започнал да си спомня разни истории от Изтока за тайнствения огън. Легрейв обаче го следял неотклонно. Може би Одо е говорил с него, казал му е с какво се занимава: затова се върна в библиотеката, когато бях там. Ако онази врата не беше отворена — каза троснато секретарят, — щеше и мен да убиеш!

Очите на Легрейв бяха изцъклени, зъбите му стиснати. Той хвърли набързо поглед към дьо Краон, но последният извърна глава.

Корбет въздъхна: дори само този поглед потвърждаваше подозренията му.

— Въпреки всичко — продължи той, — Бадълсмиър също е започнал да се приближава твърде много до истината: чудел се е кой стои зад смъртта на Мърстън. Онази сутрин, когато стана покушението над краля, Бадълсмиър е знаел къде е бил и къде е отишъл Великият магистър. Също като мен е стигнал и до заключението, че двама от другарите му, Симс и Бранкиър, са били в другия край на Ботъм Бар, доста далече от „Тринити“, когато е извършено нападението.

— Вярно е — прекъсна го Бранкиър. — Бадълсмиър постоянно ни разпитваше къде сме отишли, по кои улици сме минали…

— И в кои кръчми сме пили — добави мрачно Симс.