Осем ловки демона

Ваше височество! Кълна се, бях забравил, че е у мен! — изписка чиновникът. — Стана по случайност! Винаги съм бил съвестен и съм си гледал добре работата! Моля, дайте ми възможност да изкупя моментната си глупост!

— Ще ти дам тази възможност — отговори дебелият с мъркащия глас, — само че тя няма да трае само един момент. Ще ти осигуря цяла вечност, за да изкупваш глупостта си, освен, ако в ада не ти поставят други, по-належащи задачи.

Дебелият хвърли в лицето на чиновника това, което беше извадил от кутията, обърна се рязко и грациозно излезе през изхода в дъното на лабораторията. В момента, в който той се обърна, тримата други тръгнаха напред и затварянето на вратата беше заглушено от ужасни писъци. Не ми се навлиза в подробности. Тримата се проявиха точно като животните, на които приличаха, само че, за разлика от тях, притежаваха човешка изобретателност. Без да бързат и с наслада те започнаха да умъртвяват чиновника. Беше ужасно. Най-накрая на пода пред краката им остана само куп кървава пихтия, а на тях им стана много смешно и излязоха да намерят парцали, за да почистят.

Преди да разбера какво става, Господарят Ли се промъкна през вратата и на пръсти се приближи до останките на чиновника, така че да не остави следи. Започна да бърника в ужасните кървави парчета, докато накрая взе нещо и изсумтя доволно. След това отново се върна при нас на пръсти и затвори вратата. Прошепна ни да потърсим отворен сандък и всички тръгнахме между редовете. Усилията ни бяха напразни. Всички сандъци бяха номерирани, здраво заковани и запечатани с восъчни митнически печати, които ми се сториха съвсем истински — восъкът на места беше протекъл върху надписите, другаде се беше счупил, тук-там беше поставен на съвсем неподходящи места — с една Дума, никакъв фалшификат.

Господарят Ли употреби много сподавени ругатни, а когато минах покрай кукловода, той вдигна поглед към тавана и сви рамене. Нямаше нито един отворен сандък и освен ако не искахме да оставим имената и адресите си под формата на счупен печат, трябваше да се откажем.

Дрезгавият смях приближаваше. Господарят Ли се сепна и посочи с ръка, а Йен Ших и аз го последвахме обратно към тунела, като се прикривахме зад сандъците и стъпвахме тихо като мишки. Шопарът, Хиената и Чакалът бяха твърде погълнати от дебелашките си шеги за писъците на дребния чиновник, за да забележат каквото и да било. По всяка вероятност бихме могли да си тръгнем с цял сандък, но Господарят Ли не искаше някой съвестен склададжия да вдигне тревога, и ни махна с ръка да продължаваме. Върнахме се в тунела без проблеми и усетих, че Йен Ших се кани да задава въпроси, поради което го стиснах няколко пъти за ръката. Не, не, не. В последния лъч светлина преди да ни обгърне мракът, успях да забележа, че бръчките около очите на мъдреца се свиват в концентрични кръгове, което означаваше, че му трябва тишина, за да размишлява.

Когато се отдалечихме достатъчно и ми омръзна да крача пипнешком, запалих факлата си и старецът не възрази. Като стигнахме до нишата, той я взе от мен и внимателно разгледа мястото, от което бяха изкъртени каменните отломки, без да спира да ругае монотонно. След това изведнъж излезе от унеса си и се обърна към Йен Ших:

— Е, приятелю, замесих те в нещо, което не бях очаквал. Добре поне, че не ни хванаха.

В отговор Йен ших му показа удивителната си, великолепна усмивка.

— Беше ми безкрайно интересно — отговори той съвсем искрено. — Би ли могъл да ги арестуваш?

— Струва ми се, че не — каза Господарят Ли. — Дебелакът, който нареди да убият чиновника, е не друг, а вторият по влиятелност евнух на Империята, известен на хората като Ли Котката. Има ранг на министър. За да го арестувам, ще ми трябва заповед, подписана от Сина на Небето, а докато я получа, контрабандата ще бъде прекратена, подземието ще се е превърнало в дом за нещастни сираци, а старата майка на чиновника ща се кълне, че горкото й момче е починало от тифусна треска, когато е било на четири годинки.

Господарят Ли посегна към виното, но си спомни, че е свършило.

— Искам да ги пипна за контрабандата, а не за убийството — продължи той. — И това няма да е никак лесно.

Господарят Ли извади едно малко нещо и го вдигна нагоре в светлината на факлата.

— Чаен лист? — учуди се Йен Ших.

— Точно така. При това много лош сорт. Разбира се, добрият чай е забранен за износ, така че, ако се продава нелегално на варварите, от него би могло да се натрупа истинско състояние. А този тук може да се изнася с тонове. Това е „та-ча“ — най-евтиният възможен чай и при това е развален. Вероятно го е заливало наводнение. На практика не струва нищо и все пак именно това листче Ли Котката хвърли в лицето на чиновника и очевидно е било толкова важно за него, че нареди да убият клетия нещастник, само задето го е изнесъл. Вие обяснете защо.

— Не, благодаря — каза Иен Ших. — Но искам да помоля за една услуга.

— Ако е по силите ми, дадено — отговори Господарят Ли великодушно.