Осем ловки демона

Продължихме нататък, без да попаднем на нищо интересно. Нервите ми бяха изопнати. Бях сигурен, че цялото семейство на онзи чих-мей живее там долу, а факлите ни безпогрешно подсказваха приближаването на нещо за вечеря. Стисках търнокопа като бойна секира, но не се случи нищо особено. След известно време тунелът започна да се изкачва и пред себе си забелязахме светлинка. Най-накрая стигнахме до няколко стъпала, които ни изведоха на каменна площадка, и пред нас се изпречиха дървена рамка и голяма двойна врата. Мъждука вата жълта светлина се процеждаше през процепа между крилата, които бях леко открехнати. Господарят Ли ни даде знак да изгасим факлите.

— Мисля, че се изкачихме на нивото на земната повърхност — прошепна той. — Струва ми се, че се намираме в изкуствена кухина под Въглищарския хълм и това обяснява защо пръстта е трябвало да бъде изкопана и закарана на остров Хортензия. Там не би предизвикала забележки и коментари. Това подземие е било изкопано съвсем скоро, при пълна секретност, под именията на най-богатите мандарини.

Тихичко се промъкнахме през вратата и влязохме в обширна зала, пълна със сандъци, струпани чак до тавана. На отсрещната стена имаше още една врата, през чиито пролуки също се процеждаше светлина, но тя не беше изкуствена, а слънчева. Погледнахме през най-голямата от тях и видяхме водна повърхност.

— Ха! — прошепна Господарят Ли. — Точно така! Това е контрабандистка афера, в която може бй са замесени най-високопоставени мандарини. Пред нас е каналът в основата на Въглищарския хълм. Баржите преминават митническа проверка при Та Каи Тиен, за предпочитане през нощта, и бавно тръгват към Шоу Хуанг Тиен, за да оформят документите им за износ. На средата на пътя, тук, ги чакат добре обучени товарачи, които отварят складовете и пренасят сандъците. След съвсем малко баржите продължават нататък и получават печат за разрешен износ без никакви проблеми, защото малко преди това са минали митническа проверка, а товарът им не би могьл да бъде подменен някъде по средата на канала.

Той замълча и след малко добави:

— Ползата очевидно е двойна. От една страна, те могат да плащат минимални вносни мита за практически безценни стоки, а от друга, да подменят декларираните на митницата боклуци с товари, които са скъпи и дефицитни, тоест, забранени за износ. Ако изнасяните стоки се търсят от богатите варвари, печалбите от контрабандата трябва да са астрономически.

Господарят Ли се обърна и тръгна към дъното на залата, където имаше още една голяма единична врата. Когато я приближихме, чухме гласове и той я открехна внимателно. Пред нас се намираше алхимическа лаборатория с множество работни маси, отрупани със стъкленици, горелки, хаванчета за стриване и най-различни други тайнствени прибори. Видяхме пет души.

Един от тях биеше на очи най-много, макар и да говореше най-тихо. Беше облечен в коприна със златни бродерии, а пръстените и другите му украшения биха били достатъчни, за да се откупят с тях един или двама пленени императори. Беше невероятно дебел и се движеше с особената грациозност на танцьор, която притежават някои пълни хора — може би само във въображението на наблюдателя, защото човек очаква да види у тях единствено тромавост и непохватност. Другите трима очевидно го гледаха със страхопочитание. Едва ли преди това бях виждал по-неприятни муцуни от тези на тримата, които сякаш бяха по-близо до животните, отколкото до човеците. Водачът им ужасно приличаше на подивял шопар и от сега нататък ще го наричам Шопар. Двама от останалите бяха братя — коварни, лукави, потайни и подли, и ги кръстих Чакал и Хиена. По лицето на четвъртия сякаш беше изписано, че е чиновник. Беше поставен на колене, ръцете му бяха завързани отзад на гърба, а в плитката на главата му беше забита четчица за писане. Опърпаната му дреха беше изпоцапана с мастилени петна, а когато дебелият му заговори, той затрепери от ужас.

— Агентите ми съобщиха, че в някаква кръчма си изтърсил, че се каня да замина, за да изпълня важна мисия.

Гласът му беше плътен и мек, а лекото фъфлене го правеше да звучи като мъркане на котка.

— Но не съм казал нито къде, нито каква е целта й! — възропта чиновникът. — Ваше височество, кълна се, че…

— Драги приятелю — измърка пак дебелият, — не се съмнявам в това, което казваш. Наистина, защо ти е да казваш нещо, което просто можеш да покажеш?

— Да покажа?! Но аз не съм показвал нищо! — извика чиновникът.

Дебелият измъкна от джоба си една инкрустирана със скъпоценни камъни кутия и я отвори. От нея извади нещо, което не можех да различа от това разстояние, и му го показа.

— Така ли? Нима не е странно тогава, че агентите ми са намерили това нещо там, където ти така глупашки си го оставил! На масата в онази кръчма!

Шопарът, Хиената и Чакалът се наклониха напред и заоблизваха устни. Мога да кажа, че преди хранене, императорските тигри в менажерията изглеждат далеч по-добре.