Осем ловки демона

През цялото време останалите благородници от ловната дружинка стояха безмълвно. Кукловодът се обърна към тях и изръмжа. Само толкова. Изръмжа като мечка, която всеки момент може да се разядоса, и след няма пет секунди, в хана не остана никакъв благородник. Аз бях парализиран, но Господарят Ли не беше.

— Вол, събирай багажа — каза той. — Тръгваме веднага.

След това се обърна към Йен Ших с твърд, укоряващ глас:

— Много хубаво, но човек не бива да си угажда чак толкова. Искрено се надявам, че не би го направил вчера и се радвам, че сме там, където си мисля, че сме.

Танцуващата, искряща светлина в очите на Иен Ших постепенно угасна и погледът му се промени. Пое въздух дълбоко и сведе глава в разкаяние, което изглеждаше наполовина искрено, наполовина подигравка.

— Ти, разбира се, си прав — отговори той. — Не съм достатъчно голям идиот и не бих могъл да го направя вчера, но вече сме на границата на разбойническите територии и само след два часа никой благородник няма да посмее да ни преследва с армията си.

Господарят Ли изсумтя недоволно и повече никога не спомена случката, но няма да съм честен докрай, ако не призная, че когато събирах дърва за огъня, част от времето използвах, за да въртя една тояга във въображаем бой с несъществуващ благородник.

Третата случка далеч не беше толкова елегантна и величествена. Изобщо не бих я споменавал, ако впоследствие не се оказа толкова знаменателна.

Придвижването ни през териториите на разбойниците изобщо не ни създаде никакви проблеми — точно както беше предрекъл Господарят Ли. Кукловодите навсякъде са добре дошли, а освен това, хората извън закона изпитват суеверно страхопочитание към магьосниците, към които се числеше и младата Ию Лан. Скоро разбрах, че няма защо да се тревожа за нея и забелязах, че и баща й не го прави. На петия ден откакто бяхме навлезли в земите на разбойниците (официално такова нещо не съществува), ние се сблъскахме с едно от тези съвпадения, за които хората, нямащи представа от живота, твърдят, че се случват само в книгите. Почетен гост в лагера на разбойническия главатар, когото трябваше да развличаме с представление, се оказа не друг, а този, заради когото бяхме тръгнали на път — Великият страж на Портата на гъските (Иен-мен).

Скоро научихме защо е там. Неотдавна той се оженил за дъщерята на главатаря на разбойниците, което според Господаря Ли беше признак за интелигентност. Също така научихме, че младата съпруга, която беше останала в Иен-мен, страда от някаква тайнствена болест, която никакъв лекар досега не беше успял да излекува. Казахме, че пътуваме поотделно — Йен Ших и аз като кукловод с помощника си, а Господарят Ли и Ию Лан като шаман и шаманка, специализирани в лечителство — и че сме се срещнали по пътя, като сме решили да продължим заедно. За Господаря Ли и Ию Лан никак не беше трудно да впечатлят Великия страж и той ги покани да се опитат да излекуват жена му.

Това, което искам да опиша, беше много унизително. Този път трябваше сам да подгрея публиката за кукленото представление — Господарят Ли и Ию Лан нямаше да ми помагат, така че на няколко пъти почти се оставих да ме победят, след което се направих на много ядосан и удвоих залога, а тълпата стана много възбудена. Шумът привлече вниманието на достопочтените гости. Забелязах как Великият страж на Йен-мен ме гледа подигравателно. Беше заедно с група благородници, сред които и един човек, облечен като селянин.

— Професионален борец, а? — каза весело Великият страж. — Пишеш се много як, а? Като катър или нещо такова? Велики Буда! Вижте как са му се надули мускулите! Мускулест катър, казвам ви!

Свитата му прие това като най-смешното нещо на света, но аз забелязах, че малките неспокойни очички на Великия страж не се смееха, когато се смееше устата му, а гласът му издаваше страх и жестокост. Предложи ми да се боря срещу негов приятел. Оказа се, че това е човекът с дрехи на простосмъртен и след минута стигнах до две заключения. Първото беше, че между Великия страж и новия ми опонент има нещо много повече от обикновено приятелство, поне това долових от фамилиарнйте отношения помежду им, и после, че въпросният тип не беше човек.

Беше доста по-нисък от мен, но ми се стори по-тежък. Главата му сякаш беше забита в раменете направо, без следа от врат. Казвали са ми, че и аз изглеждам така, но това същество нямаше и рамене. Освен това не можех ясно да различа нито кръст, нито бедра нито задник. Копелето сякаш беше направено от едно цяло парче цилиндър от жилави мускули, който започваше при челюстта и завършваше при коленете, след което се стесняваше малко. Когато се съблече и остана само по препаска, една пчела кацна там, където би трябвало да е лявото му рамо. Той не я прогони с ръка, а само разтресе мускулите си, както правят магаретата, и цялата му кожа затрептя без никакво напрежение. Владееше тялото си перфектно.

„Вол Номер Десет — казах си аз, — ти си много, много загазил.“