Осем ловки демона

Тъй като ни се стори, че в двора няма никой, ние слязохме от каруцата и влязохме в къщата, където един лакей машинално пое шапката на Господаря Ли, взе подадената му бяла дървена визитна картичка и падна възнак като дъска, при което отскочи три пъти от пода с характерен звук. На всяко стълбище и на всяка врата се появиха всевъзможни слуги, стражи и хрантутници.

— Здравейте всички — извиках аз отчаяно. — Любимият ми пра-прадядо се е разболял от някаква глупава и досадна болест, която невежите медици наричат „остро заразна“, а ние просто търсим…

— Добър вечер — поздрави Господарят Ли.

Тъй като изглежда наоколо нямаше кой да ни посрещне, ние продължихме през вътрешния двор към централната кула и влязохме в огромно помещение, покрито с кръгъл купол, почти изцяло от стъкло. Жегата навън беше достатъчно неприятна; под купола беше нетърпима. Не стига това, ами беше влажно като в тропическа джунгла. Господарят Ли обясни, че Янг Чи бил запален градинар, специалист по тропически цветя. Под пода беше монтиран голям котел с вода, която непрекъснато бълбукаше, подгрявана от тлеещи въглища. През хиляди малки отвори специални клапани пускаха пара, която кондензираше по стъклата и капеше по пода на ситни капчици. В помещението миришеше на тор и на гнило, но най-вече вонеше на дебелите скашкани стъбла на огромните орхидеи — лепкаво сладникави и гнили отвътре.

— Освен с това Чанг се гордее с познанията си за древните произведения на изкуството и в този случай има право — каза Господарят Ли. — Той е един от малкото, които наистина ценят изкуството на коренните жители, и затова както каза Небесният господар, пази клетката си в специална витрина. Янг Чи не би могъл да държи скрито такова нещо. Несъмнено то е бисерът на колекцията му.

От двете страни на пътеките между цветята имаше витрини зад които имаше какво ли не — от скъпи, инкрустирани със скъпоценни камъни гребени за коса, до детски кукли от евтино тиково дърво. Може и да съм научил нещо ново, когато забелязах, че лунната светлина прави качеството на материалите несъществено. Ако е по-важна изработката, то куклите бяха далеч по-добри. Пътеките се събираха под центъра на купола, където имаше една-единствена витрина, поставена в средата на кръгло празно пространство. Тук парата беше особено гъста като мараня — контурите бяха неясни и всичко, което виждах с ъглите на очите си, сякаш подскачаше нагоре-надолу като шамандура в бурно море. Луната беше точно над купола. Когато тръгнах напред, видях че цветът, й се променя, защото я гледах през разноцветни стъкла — ту кръгла и златна като прославените праскови от Самарканд, ту продълговата и жълта като пъпеш. „Вероятно раците виждат луната по същия начин — помислих си аз, — когато очите им са показани над водата.“

Само стъклата на този купол биха били достатъчни за откуп на пленен коронован принц. Никога не бях виждал толкова много и толкова хубави стъкла на едно място.

Стигнахме до централната витрина и се загледахме в нея — древната клетка беше там — същата като онези, които вече бяхме виждали. Господарят Ли се намръщи.

— Проклятие! Няма четчица! — каза той и наистина беше прав. Нямаше четчица като клетките от отпечатъците. Беше съвсем същата като онази, която намерихме пред вилата на Ма Туан Лин, но сега, за разлика от тогава, забелязах кръглия отвор в горния й край, през който трябваше да се мушне четчицата. Протегнах ръка, но Господарят Ли ме спря:

— Не бързай!

Той огледа внимателно пода, поставката и витрината, дори и тавана и едва когато се увери, че не се вижда никакъв капан или алармен механизъм, протегна ръка и отвори стъклената врата. Погледът ми се замъгли от облак съскаща пара и когато тя се разсея, видях, че Господарят Ли кима. Протегнах ръка, вдигнах клетката и я извадих, а Господарят Ли внимателно затвори витрината.

— Дай да я разгледам — каза той.

В един ъгъл забелязахме работна маса, осветена със силен фенер, който даваше много по-добра светлина от лунната, и се запътихме натам. Нещо в гърлото ме дразнеше силно и се изкашлях. Изкашля се и Господарят Ли. Звукът странно прокънтя под купола, сякаш във влажния въздух се движеше по-бавно от обикновено. Когато стигнахме до фенера, мъдрецът огледа внимателно клетката отгоре и огледа добре символите на стихиите, които шаманите бяха докосвали с четчицата. След това я обърна и разгледа дъното. Изведнъж замръзна на мястото си.

— Вол — каза той тихо след дълга пауза, — виждаш ли това малко кръстче, надраскано на ръба?

— Да, учителю — отговорих аз.

— Аз го надрасках.

— Учителю?

— Аз го надрасках, Вол. По силата на навика, нещо като опознавателен знак върху веществено доказателство. Това е същата клетка, която намерихме на остров Хортензия и която човекът маймуна открадна от колибата ни — каза Господарят Ли.