Осем ловки демона

Аз го гледах, без да вярвам на ушите си. Всичко това ми се струваше безсмислица и тъкмо щях да започна да задавам глупави въпроси, когато чух да свири флейта. На фона на капещата вода и мъртвешката неподвижност в оранжерията звукът беше шокиращ и аз подскочих поне половин метър. Ножът за хвърляне на Господаря Ли се оказа в ръката му. Обърнахме се по посока на звука и тръгнахме натам, снишени зад цветята с остър тръпчив аромат. Мелодията беше странна и нехармонична, почти безумно ритмична, подобно на монотонните барабани на шаманите, с които докарват публиката си до състояние на транс. Освен това беше много трудно да се определи откъде точно идва — чувах я ту отляво, ту отдясно. Струваше ми се, че се движа бавно като в сън и докато си пробивах път напред през разцъфтелите орхидеи, под променящата се луна, започнах да добивам чувството, че се намирам под вода — подобно на рака, който си бях представил, пробиващ си път сред водорасли и крайници на удавени хора.

Спрях и се втренчих, а в това време сърцето ми се мъчеше да се промуши покрай езика ми. Бях достигнал една пролука сред някакви големи листа и пред себе си видях ярко осветено от луната петно, в което имаше стол, на който с кръстосани крака седеше малко същество. Беше дете. Красиво дете, свирещо на флейта, но нещо у него не беше както трябва и в главата си чух тихия глас на Небесния господар:

— Първият демон божество се нарича Фанг-лианг. Прилича на тригодишно дете, с червени очи, дълги уши и красива коса. Убива като принуждава жертвите си да се удушат сами.

Сега осъзнах, че дразненето в гърлото ми се е усилило и се опитах да се изкашлям, но само се задавих. Обърнах се светкавично и погледнах назад. Господарят Ли беше пуснал ножа и залиташе в кръг, хванал гърлото си с ръце, сякаш се мъчеше да се удуши.

Опитах се да се върна при него, но размислих и се хвърлих към детето с флейтата. Успях само да се спъна и да падна. Не можех да дишам. Сърбежът в гърлото ми стана нетърпим и се опитах да го отстраня, като хванах врата си здраво с две ръце. Пред очите ми започна да се мержелее и едва успях да забележа, че Господарят Ли е полудял и се мъчи да се покатери на едно малко дръвче, издигащо се над орхидеите, размахал ръце като младо момче. Повече не успях да видя и се отпуснах по гръб, с ръце на гърлото.

Флейтата беше престанала да свири. Нещо закриваше луната. Детето се беше надвесило над мен и ме гледаше. На невинното лице се беше изписала щастлива усмивка. Очите му наистина бяха червени, а долните краища на ушите му достигаха до раменете. Хубавата руса коса блестеше на лунната светлина и едно малко хубаво езиче се плъзна навън, за да близне тънките извити устнички. Тогава изведнъж някакъв тъмен силует връхлетя върху детето и то отхвърча сякаш отвято от ураган. Грижливи ръце вдигнаха главата ми и отвориха устата ми, след което струйка изгаряща киселина започна да пробива дупка в буцата, заседнала на гърлото ми. Изведнъж в дробовете ми нахлу въздух. Започнах да дишам и да кашлям и най-накрая успях да седна, а след още секунда разбрах, че в устата ми няма киселина, а лимонов сок, и че тъмният силует е на Господаря Ли. — Хвани го, Вол!

Странното дете се беше заплело в някакви цветя, но беше успяло да се освободи, беше грабнало клетката и тичаше към вратата. Нямаше как да го настигна — краката ми се опитаха да помръднат, но не можаха — затова пък, до ръката ми имаше малка тежка саксийка, пълна с пръст. Грабнах я и я запратих с всичка сила, след което съжалих.

— Исках да го ударя по краката! — простенах аз.

— Добре, че изобщо го удари където и да било — каза мъдрецът утешително.

Нямаше нужда от аутопсия, за да се разбере какво се е случило, когато саксията удари малката детска глава право по тила. Чухме как костта се чупи и още преди телцето да падне на пода, вече знаехме, че Господарят Ли няма да може да разпита това същество. Изправих се с мъка на крака, отидохме до трупа и го разгледахме. Хубавата руса перука беше отхвърчала на метър, а едното от фалшивите уши се беше разлепило и висеше. Червените очи ни гледаха, без да ни виждат.

— Намазало ги е с някакъв мехлем — каза Господарят Ли с пренебрежение. — Познавам го. Това е едно от джуджетата, които забавляват евнусите в Забранения град и ми се струва, че съм го виждал в компанията на Ли Котката.

Той вдигна падналата на пода клетка и започна да я подхвърля във въздуха замислено.

— Някой си е направил ужасно много труд — каза той накрая. — Когато извадихме клетката от витрината, някакъв скрит механизъм изпусна облак вещество, което не се отличаваше от водната пара в оранжерията. Само че не беше пара, а прах, добит от йуан ха. Варварите наричат това растение дафина и е сродно с лавъра. Съдържа ужасно силен дразнител, от който ларинкса ти може да отече до степен да не можеш да си поемеш въздух и понеже жертвата инстинктивно посяга към гърлото си, за да отстрани препятствието, отстрани изглежда сякаш се души сама. Една от противоотровите е лимонената киселина и имахме късмет, че сред орхидеите имаше лимоново дръвче.