Откуп

— Вчера на закуска. След това излезе с Трип — те снимат филм. По-късно ми изпрати съобщение. Пишеше, че ще пренощува в къщата на Трип. Тази сутрин разбрах за убийството. — Тя вдигна днешния „Поуст“. — Затова сте тук, нали?

— Познавахте ли жертвата Питър Шевалие? — попита Кайли.

— Беше шофьор на Трип. Разбира се, че го познавах. Мислите ли, че ще оставя детето си да се качи в кола, без да се срещна с човека, който ще го вози?

— И какво стана?

— Издържа теста. Доверих му внука си. Но сега съм нервна. Не съм виждала Лони от вчера. Трябва ли да се притеснявам?

— Нямаме причина да мислим, че нещо не е наред — излъга Кайли. — Просто искаме да говорим и с двете момчета.

— Ще ви дам номера на мобилния на Лони. Ако го намерите, кажете му да ми се обади.

Тя го написа върху някаква хартийка и я подаде на Кайли.

— Смятате ли, че ще успеете да заловите копелето, което уби Питър?

— Не смятам — каза Кайли. — Знам, че ще го хванем.

Сълзите рукнаха без предупреждение. Хуанита закри с ръка очите си в опит да ги спре, но от гърдите й се изтръгна скръбен стон, а тялото й се сгърчи от болката на загубата.

Кайли постави ръка на рамото й.

— Бяхте близки с Питър, нали?

Тя поклати глава.

— Срещахме се. Той беше невероятен човек. Раздаваше се заради другите. Как може толкова красив живот да бъде прекъснат по такъв ужасен начин?

— С партньора ми виждаме подобни неща през цялото време — тихо отрони Кайли. — Това няма да го върне, но ви обещавам, че ще открием копелето, което го е убило.

Хуанита сведе глава.

— Беше по моя вина — прошепна тя, хълцайки.

— Как така? — попита небрежно Кайли, но знаех, че антената й е щръкнала веднага, също като моята, още щом чухме думите „по моя вина“.

— Има една двойка на Източна седемдесет и трета улица — продължи Хуанита. — Много приятни хора. Почиствам апартамента им всяка сряда. Тази година организираха празненство за Нова година и ме помолиха да помогна. Пристигнах там в пет часа, за да смогна, след това сервирах и приключих с почистването чак в два сутринта. Те ми платиха добре, но бях толкова заета, че забравих да лисна водата през прозореца.

Кайли изглеждаше объркана.

— Каква вода?

— Това е пуерторикански обичай — обясних аз. — Черил ми е разказвала. Лисваш кофа с вода през прозореца, щом настъпи новата година, за късмет.

— Не за късмет — поправи ме Хуанита. — За да отмиеш злите духове.

— Госпожо Мартинес — каза Кайли. — Наоколо е пълно със зли хора. И мога да ви уверя, че единственото, което можете да спечелите с лисването на кофа вода през прозореца на Източна седемдесет и трета улица, е сметка за химическо чистене или зашеметяваща глоба.

Тя се засмя, взе една кърпа за съдове от плота и си избърса очите.

— Лони не знае за нас с Питър. Беше нещо лично.

— И така ще си остане — увери я Кайли. — Имате думата ми.

— Благодаря ви. Знаех си, че ще разберете. Сърдечни тайни. Всички ни спохождат, нали, детектив?

— Да, госпожо Мартинес. Така е. Много съжаляваме за вашата загуба.

Тя подаде на Хуанита визитката си и взехме асансьора за фоайето.

— Радвам се, че беше с мен — казах, докато влизахме в колата. — Аз въобще нямаше да се справя толкова добре.

— Това се нарича съпричастност, Зак. На мъжете не им се удава особено.

— Е, може и да не съм от женското братство, но съм толкова съпричастен, колкото сте и вие.

— Да, бях дълбоко развълнувана от начина, по който заръча на Черил да се сбогува с умиращата си приятелка и да си домъкне задника обратно в Ню Йорк, колкото може по-бързо.

Влязохме в колата. Преди да успея да закопчая колана, тя настъпи газта и се стрелна по Паладино Авеню.

— Толкова се гордееш, че винаги можеш да обозреш женската душа — казах, — а караш, сякаш в тялото ти бушува тестостерон.

— Тестостерон ли? — удиви се тя. — Аз?

— Да, ти.

— Хмм… никога не съм се замисляла за това…

Десният й юмрук се стрелна като мълния и се стовари с все сила върху рамото ми.

После се усмихна.

— Но може и да си прав.

16.

Сайлъс Блекстоун отби встрани на Източна осемдесет и първа улица и си погледна часовника. 3:45 бе часът. Щастливият час на Хънтър Олдън сигурно вече беше в разгара си.

Пое дълбоко дъх, издиша бавно и се подготви психически — малко емоционален кевлар срещу неизбежните словесни откоси. Блекстоун знаеше какво представлява — наемен служител, работещ за безсърдечен тип. Но този тип осигуряваше деветдесет процента от доходите му. Напускането не беше никакъв вариант.

Излезе от колата и натисна звънеца. Отвори му Джанел.

— Господин Блекстоун — изрече тя без обичайната си чаровност.

Не харесваше нито него, нито онова, което правеше, нито как го правеше, и никак не се стараеше да прикрие чувствата си.

— Госпожо Олдън — каза той толкова дружелюбно, колкото можеше да го наподоби. — Как сте днес?

— Имаме смърт в семейството. Как мислите, че може да съм?

— О, да. Ужасна работа. Питър беше добър човек. Ще липсва на всички ни.

Подчерта престорената си съпричастност с пресилено поклащане на главата. Зачака да го покани да влезе.

Тя не го направи.

— Съпругът ми е в приземието — каза, като се обърна и го остави да стои пред отворената врата.